За Трансилвания през Витоша и Родопите

Чудни машини са човешките тела и всяко се справя с промените по собствен начин. Нали знаете как пукат и заглъхват ушите при рязка промяна в надморската височина. Много е неприятно, особено ако е придружено и с епистакис. ("Епистакис" е медицинското название на кръвотечението от носа. Получава се и при понижено атмосферно налягане, т.е. при висока надморска височина). А сега, готови, на старта, бууум! Тичай ако можеш.
Още с качването ми на Алеко за Високата обиколка на Витоша и симптомите ме нападат. Планът ни е веднага след състезанието да потеглим за Пампорово, за да имаме време за аклиматизация преди бягането в Трансилвания. 

Пламен отново постига резултат, който го качва на почетната стълбица, така че изчакваме награждаването.

А моето представяне е дълго и необичайно - отклонявам се от трасето още след средата, бягайки след едно момиче и едно момче. Опитвам се да им кажа, че сме сбъркали - правим отиване и връщане, а трябва да е обиколка, и маркировката липсва. Не ме слушат! Ядосвам се на себе си, но толкова съм се отдалечила, че ми става все едно. Двамата пред мен завършват триумфално и даже не разбират, че са пропуснали втората контрола. На мен обаче не ми дава мира - пропускам финала и отивам при човека с хронометъра. Обяснявам му, но той все пак ме отбелязва при финалистите. Разочарована съм и мисълта ме тормози. Срещам Боби Христова и докато й разказвам, тя ми предлага да мине с мен отново по трасето. Даже не се замислям - тръгваме към втората контрола и какво разочарование - там дори не записват номерата, а само указват посоката. Завършвам в приятната компания на Боби и ме записват с феноменалния резултат от един час и двадесет и четири минути за трасе от 5км., но съм удовлетворена и развеселена.

Пътят ни към Пампорово преминава през страхотна буря по магистралата.Чистачките не смогват, а нещо се откъртва изпод купето.

Пращи и трещи сякаш водата ще нахлуе при нас всеки момент. Спираме и си прибираме наполовина висящата лайсна, която иначе трябва да държи тръбичките със спирачната течност. Продължаваме пътя си с особено внимание и стиснати палци да стигнем живи и здрави. Много емоции ни се натрупват с превозните средства - предната нощ съсипваме колата, с която първоначално сме решили да пътуваме, а сме я заредили догоре с гориво и сме платили винетката й за Румъния. Оставяме я на паркинг и се натоварваме в Реното. Всяко потегляне с него е късмет, а всяко пристигане - празник.
Обаждам се в хотела, за да ги предупредя, че ще пристигнем късно вечерта. Те са супер любезни и даже ми обещават да ни запазят вечерята.
Сигурно сте чували афоризма "С чук и майната му всичко се поправя". Е, върши работа! В нашия случай - с тиксо и жица.

В съседство на хотела ни се намира Противопожарна служба Пампорово и се възползваме от канала им. Четиридесет и пет минути ремонт и сме готови за голямото пътешествие.
Няколкото ни дни в Пампорово преминават в разходки с туристически щеки - нужен ми е опит за предстоящото изпитание, посещение на пещерата Дяволското гърло и Обсерваторията в Рожен.
А Родопите! Родопите са изпълнени с мистика и ангели. Трябва само сърце, за да ги видиш. Преди две години прочетох книгата Angelology на Danielle Trussoni и от тогава изпитвам особено вълнение към тази планина.

Толкова много се е изписало за нея! Не бих могла да измисля нищо ново и зашеметяващо- просто трябва да се усети и изживее. Природата, хората, храната - всяко съприкосновение с тях носи умиротворение, наслада и адреналин.

Просто един друг, Орфически, свят! Свят, който е така далече от ежедневното ми общуване с привидно светски и безнадеждно материалистични хора. Бродя през гората в очакване да чуя мелодия на арфа, в търсене на някакво духовно и свръхестествено знамение.

А това е най-специалното цвете в Родопите - Орфеево цвете. Имаме късмет да го видим съвсем случайно в последния ден от престоя ни в Родопите.

Две са легендите за появата не това чудо на природата. Едната разказва как "Орфей с последователите си посрещал изгрева на Слънцето и така разгневил Дионис. Богът на виното и веселието заповядал на вакханките да разкъсат тялото на Орфей и да го разпратят на различни страни, за да не се съберат никога частите му. Когато убили митичния певец, от всяка негова капка кръв се родило красиво цвете, което нарекли Орфеево цвете или родопски силивряк". Друга легенда разказва, че Орфеевото цвете се родило от сълзите на Орфей по непрежалимата любима жена Евридика, която не успял да спаси от подземния свят.
Тръгвам си от това свещено място, напълно уверена в пророчеството на най-великия певец на древността, че "Светът може да бъде завладян с лира, не с меч". Или с бягане.
,

Zurich Marató de Barcelona - Големият ден

Отварям очи и поглеждам часовника - 04.30ч.! Пресмятам набързо - спала съм само четири часа. Знам, че няма да мога да заспя отново. Тялото ми се чувства измамно отпочинало, а мозъкът ми вече работи на пълни обороти. Прожектира филми с бъдещи моменти от идващия ден. Опитвам се да не се въртя много, за да може поне Пламен да се наспи.
Утрото настъпва неусетно бързо. Настава трескава суматоха. Проверявам навън - слънчево е, но на мен ми е студено. Слагам тениската с късия ръкав върху блузата с дългия.  Все ще се преоблека пътьом ако ми стане топло. Не съм бягала толкова дълго никога преди - сега е моментът да експериментирам. Облепвам пръстите на левия крак с медицински лепенки, десния намазвам с някаква смес от вазелин и пудра - подарък ми е от миналогодишното бягане във Валенсия. Изпивам чаша с протеини за закуска. Натъпквам две енергийни барчета и доза електролити в джоба на клина, бутилката с вода е в ръката ми - готова съм.
Ели и Ицо звънят на вратата, тръгваме, но за всеки случай отивам за двадесети път до WC-то. Твърде рано е за старта, след чашата с вода на излизане знам,че пак ще ми се допишка - нищо, нали има 200 тоалетни. Все ще се доредя някъде.
По улиците е пълно с маратонци - шарени, весели, говорещи на най-различни езици, с блеснали очи и нетърпеливи за старт.
Заставаме до входа на гардероба, за да си приготвим багажа. Не може да се влееш в опашката ако не си напълно готов. Няма компромиси! Перфектна организация. Моето яке го напъхвам в раницата на Пламен. Последна снимка преди да се разделим - аз и Ицо сме в розовия сектор за 4+ (за участници, които смятат, че ще завършат за повече от четири часа), а Пламен е в синия - 3.15ч. - 3.30ч.

Нямам какво да оставям на гардероб, но ме е страх да не се изгубим с Ицо в тълпата и тръгвам с тях. Опашката е наистина голяма, но всички се движат с равномерно темпо и без да спират. За има-няма 3 минути минаваме през огромния хангар. Последна целувка за късмет и Пламен завива наляво, ние с Ицо надясно.

Запътваме се към нашето място на старта, Ели ни придружава и не спира да снима всякакви чудати участници - Елвис Пресли, булка в бяла рокля, разни герои от фантастични филми и какви ли още не. Намирам сили за усмивка преди да се скрием в тълпата.

Намерили сме местенце сред бегачите и си говорим, уж небрежно, с Ицо. Оглеждам скришно тълпата около нас - приличат ми на коне на старта на гонка, риещи пръстта точно преди да нахлуят в хиподрума. Пишка ми се. Опитвам се да видя себе си отстрани - май приличам на уплашена сърна, готова да побегне панически всеки миг, без посока. Налагам си да запазя самообладние и си повтарям наум заръките на Пламен за старта - гледам си в краката, защото всички изхвърлят непотребните си вещи точно преди тръгване, пазя дистанция и внимавам да не ме блъскат. Почти на всеки маратон има ранени бегачи още на старта. Май това е най-страшната част от състезанието. Не мога да спра да си представям как се спъвам, падам и няколко хиляди маратонки ме прегазват....
Толкова сме далече от арката на старта, че едва успяваме да чуем фрагмента от песента на Queen, с който дават начало на състезанието за всяка часова група: "...Barcelona - Such a beautiful horizon; Barcelona - Like a jewel in the sun...."
Тълпата поема бавно напред и аз започвам да подритвам полупразни бутилки с енергийни напитки, захвърлени ръкави за бягане, блузи, цели якета и одеяла от алуминиево фолио.
От официалния старт в 08.30 ч. до нашия старт са изминали двадесет минути. Отново Queen с Barcelona, розови конфети в очите и носа ми, пускам часовника, поемам дъх и бавно преминавам между двете Венециански кули.

През първия километър всеки се намества според темпото си. Постоянно ме изпреварват, блъсканицата е голяма, а аз стискам зъби и чакам наплива да отмине. Спомням си, че ми се пишка и започвам да смятам кога ще стигна до петия километър, където са първите тоалетни. Успокоявам се полека лека и се опитвам да намеря собственото си темпо. Тичам няколко километра с радостта от преживяното начало, вдигам поглед и се забивам в пейсърите за 4,30ч. Изпадам в паника - те бягат с темпото ми за 5км., няма как да издържа дълго време така. Забавям малко, а така ми се пишка.
Най-накрая виждам Camp Nou пред мен - най-големият футболен стадион в Испания и дом на ФК Барселона, но по-важното е, че това е петият километър. Оглеждам се за тоалетните, но уви - няма такива. Мъжете вече се облекчават кой както намери за добре. Хваща ме яд за това им предимство. Разсъждавам си по нерадостната тема когато забелязвам, че жените започват да се предават - свалят клиновете в близките храсти. О, не! Не мога така! Стискам зъби още по-здраво и неволно забързвам. Образите на пикаещи по улиците ме преследват следващите два километра. Намирам първите тоалетни малко преди осмия километър. Опашката е огромна. Нареждам се - нямам избор. Виждам и открити уринатори - отново предимство за мъжете. Не е честно! От близката междублокова градинка изскачат загащващи се жени. Едната дама ми обяснява да не си губя времето, а да отида зад огромното Алое. Ще ми се, но мозъкът ми не ми позволява. Загубвам ценни двадесет минути, но научавам важен урок за следващия път.
Следват два-три километра леко спускане, раздавам се докрай, струва ми се, че ще си изплюя дробовете на асфалта. Взимам първите десет километра за час и десет минути. Феноменално постижение за моите възможности след двадесетте минути забавяне.
Оставам без дъх и забавям значително темпото. Някъде около дванадесетия километър чувам Ели да ме вика.  Успявам да я видя сред тълпата и махам с ръце. Срещата ми носи нови сили.

Усещам глад. Вадя едното барче, минавайки покрай Casa Mila. Изчислила съм го така, че да мога да разгледам спокойно уникалната къща. Позната е още като La Pedrera - "Кариерата" (Има се предвид каменна кариера). Това, което знам за този шедьовър на Антонио Гауди е, че варовиковите блокове, с които е покрита фасадата са изсечени намясто в кариерата Вилфранш и направо са монтирани на фасадата и то с минимални корекции.

Casa Milà, Antoni Gaudí, By Canaan - Own work, CC BY-SA 4.0.

Дъвча си блокчето и си мисля за гения на Гауди. Задължително е да видим парка Гюел тази година. Отношението му към детайлите е смайващо. На пункта доливам вода и поемам към друго изумително творение на архитекта - Катедралата "Светото семейство", по-известна с испанското си име Sagrada Familia. Посетихме я миналата година и за нея мога да кажа, че няма как да те остави безразличен - или си възхитен, или не ти харесва. Средно положение няма. Ние останахме впечатлени от чудатата архитектура. А да я видя от позицията на бягаща по средата на уличното платно е необяснимо вълнуващо.

Очаква ме гора от ръце зад загражденията. Гледам да не пропусна никого, за да разкърша схванатото си тяло. Даже отнякъде дочувам "Вамос, Весела". Получавам прилив на нови сили за предстоящото тягостно бягане по булевард Meridiana. Километрите от 18 до 22 са по него с отиване и връщане. Подобни отсечки ми действат депресиращо - обръщалото не се вижда, а наобратно се движат безкрайна върволица бързи бегачи.

Avinguda Meridiana, By MarisaLR - Own work, CC BY-SA 3.0.

На всичкото отгоре, районът е жилищен и без архитектурни претенции. А най-интересното, което може да се каже за него е, че на 19 юни 1987 Баските сепаратисти поставят бомба в мазето на един хипермакет и убиват 21 човека, а 41 са ранени. С Пламен преговаряме плана за действие при извънредни ситуации преди всяко масово мероприятие, в което участваме. Надявам се никога да не го използваме.
Напича вече, топло ми е, но нямам време да спирам. Преди да обърна, поглеждам назад, и съзирам автобуса, който събира отказалите се и мнооого бавните.  Изтръпвам! Толкова ли съм изостанала! Най-накрая завъртам и се спускам наобратно. Слава Богу! Има доста бегачи след мен. Стигам пункта с пресни плодове и награбвам портокалите, мммм, толкова са освежаващи...
21км.! Ура! Поглеждам часовника - 02.31 часа. Половината мина. Минава ми еретичната мисъл, че може и да завърша около петия час.
Нося се към следващото ми психологическо изпитание - отново четири километра отиване и връщане, но този път по булевард Diagonal. На обръщането трябва да видя Torre Agbar - архитектурна икона на Барселона от новото време, която отнася много критики от жителите и експерти. В крайна сметка, Кулата е избрана за мястото, на което да посрещат Нова Година.

Torre Agbar, By Axelv - Own work, GFDL

Стигам до 26-ия километър и несъзнателно спирам - не се вижда края на идеално правия булевард Диагонал. В дъното съзирам кулата Агбар, но ми изглежда като мираж в пустиня. В обратната посока има тълпи маратонци, а аз сякаш съм сама и последна. Чувам в главата си наставленията на Пламен за тези прави участъци - не гледай напред, не брой километрите, погледа в краката и съзнанието ти да почива. Правя бърза оценка на състоянието си - боли ли ме нещо - не; мога ли да дишам - да; имам ли сили - да; жадна ли съм - не, но за всеки случай пак да отпия. Тогава няма причина да ходя, освен в главата ми, де. И пак се затичвам. По средата на булеварда минават трамвайните линии, а те са покрити с мекичка и зелена трева. Така се изкушавам да сляза и да бягам там, но се притеснявам да не трябва да катеря нещо невъзможно при завъртането. Тичам бавно, но устойчиво към тридесетия километър и се готвя за т.нар. маратонска криза - крампи, гърчове, може би преждевременен край за мен, знае ли човек! Преминавам през контролния пункт и поглеждам часовника - 03:44 часа. Малко съм се забавила на последните 5 км., но все още мога да завърша за около 05:15. Подминавам заветния тридесети километър без никакъв апокалипсис. Дали пък кризата не настъпваше на тридесет и петия? Взимам поредния портокал и го захапвам, сокът му потича по брадата и блузата ми, а така не ми пука. Мъжът от дясната ми страна ме гледа ужасено и се мъчи да не се накапе. Отвръщам му със снизходителна усмивка и го подминавам демонстративно. На пункта са ми набутали и един GU Gel в ръцете, отварям го и си го изстисквам в устата. Не ми трябва, но за всеки случай, все пак са ми го дали. Поглеждам го - даже е без кофеин, егати и късмета. Само ми развали вкуса от портокала. Изливам солидно количество вода в гърлото и продължавам.
Следват три километра по крайбрежието. Откога ги чакам! Вижда се морето и огромната пясъчна ивица. Толкова е изкушаващо! Усещам мазоли и на двете си стъпала. Представям си как потапям крака в морската вода, а тя отмива всяка умора и напрежение. Съзнавам, обаче, че след това едва ли ще мога да продължа.
Стигам до 32,5км. и първия душ. По средата на платното е, а и морският бриз разнася пръските навсякъде. Обмислям отдалече как да подходя, защото се сещам, че съм си сложила спирала на миглите. После осъзнавам, че и без това съм цялата в портокалов сок и пот, едва ли може да стане по-зле. Затварям очи и минавам през душа - страхотно усещане и нито капка съжаление.
Все по-често ходя вече. Наближавам Parc de la Ciutadella.

By Coldcreation via Wikimedia Commons

Чувам музика. Салса е! Виждам група мъже и жени, танцуващи насред тротоара на един от входовете на парка. А-ха, значи това е феноменът "Salsa als Carrers"! (Салса по улиците). За да станеш част от подобно събитие трябва да следиш Meetup групите в Барселона. Намалявам ход и им се наслаждавам. Страхотни са! Изглеждат чувствени и екзотични, но светът на салсата в Барселона залужава отделен пост. Добавям в списъка "What to do in Barcelona" и тази емоция. Може би за догодина.
С края на парка свършва и тридесет и шестия километър. Поглеждам часовника си, Пламен трябва да е завършил преди около час. Защо го няма още?! Където и да бягаме, винаги ме пресреща.
Напредвам към красивата, тридесетметрова Триумфална Арка (Arc de Triomf). Редувам бягане с ходене все по-често и използвам момента да направя снимка в движение. Все още има и други бегачи покрай мен. 

На 38-я километър, поглъщайки поредния портокал, осъзнавам, че преди три километра пак чаках кризата. Подминала ме е, докато съм гледала танцьорите. Изскачам на главната улица в добро настроение и попадам директно в прегръдките на Пламен. Почти се разревавам от емоции и изтощение, а той не спира да крещи: "Браво!, Страхотна си! Още само 4 км., Дръж линията до тротоара!" 

Минавам през душа на 39-я км., стигам паметника на Колумб, който сочи Америка и ми остават последните три километра по булевард Paral-lel, които за мое нещастие са изкачване. 

Хората ме окуражават, викат името ми, пляскат с ръце, Пламен не спира да ми говори. Пълна лудница!

Изпадам в особено състояние на изморена превъзбуда.  Грабвам трибагреника и с последни сили се засилвам към финала.

Последни метри и финал! Триумф! Спирам часовника на 05:36. Не мога да мисля. Оставям се в ръцете на доброволците, които ме превеждат през зоната на финала и ме предават на Пламен. Втриса ме. Бях мокра и изсъхвах дузина пъти за пет часа и половина. Пламен ми донася пончото и ме намята. Запътваме се към шатрата, в която гравират медалите. Налага се да изчакаме десетина минути, за да обработят резултатите. Зад мен опашката расте.Не съм последна! 

Държа в ръцете си гравирания медал и му се радвам тихо. Нямам сили за нищо повече. 

Пламен  ме тегли нанякъде, а аз сякаш съм на друга планета. Стъпвам тежко и от високо. Стигнали сме до халето с физиотерапевтите. Не мога да преброя кушетките за масаж - няколко десетки са. Отново стройна организация. Една девойка ме поема от входа и ме придружава до свободен терапевт. Пламен не го допускат да влезе с мен. Чувам го да вика, че ще ме чака на изхода. Даже нямам сили да му отговоря. Терапевтът ми изглежда подозрително млад, казва да си сваля маратонките и чорапите. Сякаш ми отнема безкрайно дълго време, а той е търпелив и даже ми помага. Успявам да се настаня на кушетката и замирам. Използва някаква смесена техника от масаж на мускулите и разтягане на сухожилията. Унасям се, очите ми се затварят и потъвам в мъгла. 

Не знам колко време минава, но трябва да стана и да си тръгна. Става ми ясно, че няма да е възможно да си обуя маратонките. Хващам ги в ръка и боса отивам към изхода. 

Мисля си, че за следващ път е по-добре да си оставя чифт джапанки на гардероб. Мислено се потупвам по рамото, че съм избрала апартамент в близост до старт/финала и подкрепяна от Пламен тръгвам боса по студения асфалт към банята и леглото.

Да разгледаш град като Барселона по този начин е привилегия и чест. Уникално усещане, което трябва да се преживее. Трудно е да се разкаже. 

Тук можете да видите Официалния клип от Маратон Барселона 2016.

Автори на снимките са Елена Енева, Пламен Давидов, цитираните източници. И аз.

П.С. Следваща спирка: Барселона - перлата на Каталуня

Не пропускайте нито една възможност за проява на обич

Наскоро посетих Garden to Business форум – ПРОЛЕТ 2016. Това е събитие, което трябва да срещне земеделски производители с управители на заведения, готвачи, кетъринг фирми, хранителни магазини и др., за да установят връзка помежду си.

Проведе се в демонстрационния ресторант ShowHow на Томеко.  

Това беше на хартия. На живо се оказа, че ресторантьорският бизнес не се интересува особено откъде идват продуктите. Важното е да са евтини. Та, събрахме се група български производители, всеки с доказано качествена продукция да си се похвалим помежду си. 

Аз бях там като представител на джинджифиловите чайове Verve.

Част от програмата на мероприятието беше кулинарното училище Amuse Bouche. Те сътвориха куп вълшебства с продуктите, предоставени им от производителите. 

Направиха уникален мус от гъбите Кладница на гъбената ферма Sunydays и кокосовата сметана на дамите от Алтмилк, намазаха го върху едни препечени хлебчета... Мммм, да си оближеш пръстите.

Приготвиха и страхотен десерт - панакота от кокосово мляко, полята със сос от малиновото вино на изба Трастена.

Подредиха разядки от кози сирена на Козеферма Халалица с мед и нар. Няколко мидени ястия, домашна паста и какво ли още не. Истинско пиршество за сетивата.

Няколко часа гледах как правят от нищо нещо с такова желание и умение, че ме вдъхновиха.

Прибрах се и си направих оризово мляко. А след това изкулинарствах и моята версия на панакота с ягоди.

Толкова добре се получи, че чак се изненадах от себе си. Истинската ми награда, обаче, дойде от близките ми. Успях да им доставя радост в този ден, а толкова малко усилия ми костваше. 

Същата вечер попаднах на цитат в една от домашните ни книги: "Животът предоставя безкраен низ от възможности за проява на обич. Не пропускайте нито една!" И изведнъж всичко се подреди. 

ПП. Нямам финансова изгода от споменаването на цитираните български производители. Удовлетворението ми ще дойде ако вдъхновя поне един човек да опита българска, качествена храна и подаде ръка на родните производители.

Снимковият материал е от личния ми архив.

Zurich Marató de Barcelona - началото

Пътуваме за Барселона. В ръцете си държа книгата "Родени да тичат през каньоните на Мексико" на Кристофър Макдугъл. Тъкмо съм прочела друга негова книга, "Родени герои", и съм много впечатлена, но не успявам да се съсредоточа особено в текста. Ще попитате защо ми е да си нося книга, когато отивам в град като Барселона. Отговорът е физически болезнен - отивам на първия си маратон в бегаческата ми кариера и очаквам да остана на легло за няколко дни след него. 

На седалките до мен Ели и Ицо Еневи не спират да си бъбрят. За Ицо това ще е вторият маратон, а Ели разумно е преценила, че не е достатъчно добре подготвена. Тя ще бъде нашият фоторепортер. Миналата година аз бях на нейното място, отразявайки бягането на Пламен. Сега й завиждам. Такова събитие носи страхотни емоции и възбуда и на публиката.

Започвам да се депресирам - къде съм тръгнала, защо ми е да го правя, не съм готова, защо слушам Пламен, и така два часа и половина, докато трае полетът. 

А всъщност веригата е дълга и здраво свързана. За да я затворя се изисква свръх планиране, амбиция, постоянство и не на последно място някой, който да ме подкрепя и помага от началото до края, и да е наясно за какви усилия става въпрос, някой като Пламен. 

Всичко започва с желанието ми да участвам на едно бягане в Карпатите. За да ме допуснат до участие там трябва да имам завършено планинско бягане. Това ще трябва да е Планински Маратон Панчарево - 43.2 км. сертифициран планински маратон с 1580 метра изкачване. Това ще е най-близкото ми и достъпно планинско състезание. Важно ми е да бягам там, за да видя как се справям със следенето на маркировката в планината. Ако се загубя около София, кой знае на какви вампири ще попадна в Карпатите! (Вече съм се губила на планински крос, което ми коства нерви и 20 минути лутане из едни ниви). Условията на организаторите на Маратон Панчарево, обаче, са участниците да имат завършен поне един цял шосеен маратон, какъвто аз нямам.

Та, така. Пътят ми към Карпатите минава през Барселона и Панчарево. Тръгвам с увереността на Пламен и собствени физически сили. Подготвена съм тактически и психически, физически - колкото-толкова.

Кацаме на летище Ел Прат в Барселона в петък вечерта и тръгваме към площад Испания. Знам, че има автобус, който ще ни отведе директно там за около 30 минути, но за разнообразие хващаме метрото, което се оказва влак. Имаме късмет да седнем и потегляме на едночасово пътешествие из покрайнините на града. Когато вече си мислим, че сме пристигнали се налага да си хванем истинското метро - още десетина минути път. Заричам се догодина да си хванем автобуса.

Пристигаме оглупели от път при Енцо. Отново отсядаме при него, защото е близо до старт/финала, а на мен, тази подробност ми е особено важна. 

Съботата би трябвало да е ден за почивка, но е запълнен с богата програма. 

Ставаме рано и се отправяме към старта на Breakfast Run - безплатна надпревара, която започва в 09.30ч. от Plaza Marqués de Foronda (точно зад Магическия фонтан). Трасето е 4 км. и покрива последните километри от маратона на Олимпийските игри през 1992г., а финалът е на Олимпийския стадион. 

Събитието е ограничено до 2000 участници, затова сме си запазили място онлайн още с регистрацията за маратона. В указанията пише, че стартовите номера трябва да се вземат предния ден. Веднага им пиша имейл, че няма да успеем, защото ще кацнем късно вечерта. Няма проблем - ще си ги вземете от старта. Супер! Както винаги, помислили са за всичко.

Утрото е прекрасно, на старта кипи оживление. 

Опитваме се в тълпата да открием мястото, където раздават номерата. Намират ни в списъка за отрицателно време.

Накичени и нагласени се строяваме за снимка за спомен.

Подгряват ни Ssstrèpits - перкусионна група, специализирана в т. нар. Rhythms of Fire. Свирят с душа и сърце на огромните си барабани, а и успяват да танцуват с тях.

Местният дамски клуб по бягане разтяга преди старта и както каза Пламен, актуализира настроението на мъжката част.

Следват 30 минути бягане из зелените хълмове на парка Монжуик и финал на стадиона. Не успявам да се забавлявам истински. Сърцето ми е свито за утрешното изпитание.

Снимка за спомен на Ели и Ицо на Олимпийския стадион.

Връщаме се към старта, където ни очаква традиционна испанска закуска. На две крачки пред мен върви и тази малка госпожица, вече завършен бегач. 

Хапваме си сладкишите на една пейка в близост до фонтана и подхвърляме трохички на папагалите и гълъбите. Бързаме да се приберем за душ и обратно към старта, където се намира Fira de Barcelona - Сградата на търговския панаир. Трябва да си вземем стартовите номера.
Традицията на панаира, между другото, датира от Световното изложение през 1888г.

В стройни редици хиляди бегачи и техните придружители минаваме през панаира - няма напрежение, няма бутане и тревога. Всичко върви гладко и без опашки. 

Административните дейности по участието ни в маратона отнемат около 15 мин. Това включва получаването на стартов номер, на тематична тениска и goody bag, и на гривна, която на финала ми дава право на гравиран с постижението ми медал. 

Слагам си гривната и се замислям къде ми е бил умът, че чак съм си платила за гравиране на медала! Таксата за участие в това маратонско приключение възлиза на 155.00лв. Повече, отколкото съм плащала за която и да е досега спортна проява. Вървя и си мисля, че за тези пари ще лазя, но ще завърша.

Отварям малка скоба, за да обобщя какво получава всеки участник за парите си в деня на състезанието:
- Предоставени са над 200 тоалетни и писоари на старт-финалната зона и по цялото трасе през 2.5км.
- 16 подкрепителни пункта с вода и изотонични напитки - на всеки 2.5км.
- 10 шатри с масажисти - на всеки 5км, а след 38-я км. през 2км.

- 10 лекарски екипа - на всеки 5км.

- 10 подкрепителни пункта с пресни и сушени плодове и ядки - от 15-я до 30-я км. през 5 км., а след 30-я през 2.5км. 

 - 3 пункта с енергийни гелове - на 22.5км, 30км. и 35км. 

 - 3 душа - два по трасето след 32.5км. и един на финала.

- На финала - медал, течности за рехидратация, плодове, пончо, с което да се стоплиш, физиотерапевти и специалисти по подиатрия (част от съвременната медицина, която обхваща лечението на крака за всякакви наранявания и заболявания).

Както се казва, с такава подкрепа всеки ще завърши маратон!

От миналата година знам колко голямо е изложението със спортни стоки. Направила съм си списък с покупки и нямам търпение да разгледам.
Разделяме се с Ели и Ицо и всеки тръгва според интересите си из щандовете. Случайно, обаче, се срещаме с група варненски бегачи. В последствие разбираме, че българските участници в този маратон са 15 и всички са го завършили успешно.

Възползваме се от закачките, които организаторите ни предлагат и го удряме на забавление.

Времето напредва, а сме решили да отидем и на традиционното, за такъв род мероприятия, паста парти. Нареждаме се на най-огромната опашка, която някога сме виждали, но за наше учудване бързичко върви. Разговорът ни прекъсва младеж с елек на организатор, който ни пита къде са ни талоните. Какви талони?! Ицо и Пламен напускат спринтово загражденията и се връщат в панаира, за да ги вземат. Чакането ни отнема около 20 минути и още толкова да хапнем набързо. Продължаваме да бързаме - време е да се приберем и да отпочинем малко. Излизаме от сградата и попадаме на страхотната гледка на площад Испания с паркираните скутери и мотори. Едно такова, средиземноморско, ми става на душата. 

Часовете сякаш се прескачат един друг, денят отлита, а програмата ни още не е свършила. Много ми се иска да видя Магическия фонтан на Монжуик. Казват, че е грандиозен спектакъл на движение на цветове, светлина, водна акробатика и музика. Пуснат е на 19.05.1929г. по време на откриването на голямото Световно изложение. Над 3000 работници са били ангажирани с работата по проекта и за по-малко от една година са дали живот на изключително инженерно постижение, радващо милионите посетители на Барселона. 

През есенно-зимният сезон работи само в петък и събота. Няма как - трябва да е точно тази събота. Отиваме на смрачаване, а така сме изморени. Тълпи с туристи и нелегални продавачи на сувенири са се струпали около фонтана. Първо чуваме музиката, а после ставаме свидетели на най-прекрасния пърформанс. Умелата комбинация на вода, светлина и звук ражда чистата магия на Магическия фонтан.  

Трите басейна на фонтана съдържат 3,1 милиона литра вода! 2,5 милиона в основния, 500 000 литра в средния и 100 000 литра в горния.

Светлините излизат от петоъгълни призми, съдържащи пет основни цвята: бял, жълт, червен, син и зелен.

Гамата от цветове, обаче, не се ограничава само до тези на петте страни на петоъгълните призми, защото, въртейки се бавно, произвеждат безкраен брой нюанси.

Друг изненадващ технически факт за фонтана е голямото разнообразие на дюзите. Създателят му Carles Buigas, изучава много внимателно работата им и успява да създаде перфектна комбинация, благодарение на която водните стълбове изглеждат като облаци от пара във въздуха.

Твърдят, че това представление, освен естетична наслада, носи и терапевтична релаксация за публиката. Склонна съм да се съглася. Тръгвам си щастливо спокойна и уверена, че утре ще е моят ден. 

Автори на снимките са Елена Енева, Христо Енев, Пламен Давидов, официалната уеб-страница на La Font Màgica. И аз.

П.С. Следваща спирка: Zurich Marató de Barcelona - големият ден!

Хижа Плевен с Адвенчър БГ

Дойде време за високопланинската ни подготовка преди маратона в Барселона. 

Иска ми се място, не толкова популярно, но подходящо за ски, на което да избягаме от шумотевиците и тълпите чужденци от Боровец и Банско.

Аз мога само на снежно рало да се спускам, но Пламен си кара ските доста добре. 

Това налага намирането на подходящо ски училище за мен + нормални писти за напреднали + тихо и закътано за целта местенце. 

За мое щастие търсенето не се оказва трудно.

Клуб за приключенски туризъм - Адвенчър БГ и техният интензивен ски курс за начинаещи, изпълнява едновременно и трите ни условия. 

Чувам се по телефона с Ники - председателят на клуба и ски учител, за да уговорим подробностите. Малко ми е неспокойно да тръгнем на сляпо с варненски клуб, на ски в Централния Балкан, без да познаваме никого, и без да разполагам с никакви отзиви за предишни техни мероприятия.
Обаче му се доверявам още от първите думи. И така, решено е - напред към Балкана и хижа Плевен. И двамата с Пламен не сме ходили там, а я срещам в няколко класации и пътеписи за хижи с най-красиви гледки в България. Нямам търпение! Много обичам непознати красиви места. 

Срещата е в гр. Априлци, а ние както винаги малко закъсняваме. (Чудя се как ли ще ни погледнат всички. Все пак те идват от Варна, което си е четири часа път, а ние от София (само на два часа разстояние),  а се налага само нас да чакат. Влизаме в кръчмата и заварваме група отегчени хора, занимаващи се кой с каквото намери, за да не заспи. Никой нищо не ни казва - много възпитани хора, мисля си упокоено аз.
Тъкмо беше започнал големият февруарски снеговалеж. Натоварили сме колата с багаж като за един месец. Ники ни беше казал, че има възможност да ползваме ски гардероба на хижата, но ние си взехме собствените ски. Все пак имаме информация, че до товарния лифт се стига по асфалтиран път, а лифтът ще пренесе багажа ни до хижата. 

В края на квартал Видима, до едноименния ВЕЦ, се налага да спрем и да поставим веригите за сняг, с които ние не разполагаме! 

Единствената софийска кола, сред групата варненски, няма вериги за сняг. Срам! В една от колите пътуват сами две дами - Весето и Дани. Те разумно напускат колата си още при ВЕЦ-а. Разпределяме тях двете и багажа им по останалите коли и потегляме.

  А зимата си е истински снежна. Сега вече започвам да се притеснявам, че не са ни предупредили да си носим вериги за сняг. И какво ли още са ни спестили?! Вярно е, че през месец Февруари в Балкана най-вероятно ще е снежно и близко до ума да си екипираш колата, но инфото ни беше за поддържан път, водещ до платен паркинг. 

 Очакват ни 4 км. истинска мъка по заснежения път до паркинга и товарния лифт. Колата постоянно се върти, гумите буксуват, бутаме, идват и други да ни помагат в бутането, огромна колона зад нас. Срещу нас се появява снегорин с друга колона автомобили след него. Как да се разминем?!  Двете момчета от Априлци, които бутат с нас колата, ни обясняват, че лифт отдавна няма и ни сочат скелетите на пръснатите покрай пътя седалки. Започва да ме обзема ужас. Но нямам време да питам Ники какво ще правим, по дяволите, с толкова багаж.
Не знам колко време ни отнема, но накрая изоставяме колата си при първата възможна отбивка - някъде около километър преди заветния паркинг. Натоварваме багажа си в джипа на Ники, който се връща за нас, след като е оставил пътниците си и багажа им и догонваме останалите от групата.

На платения паркинг се оказва, че трябва първо да изринеш снега ако искаш да оставиш колата си там.

А седалковият лифт наистина липсва, но товарният си функционира. Ох, лъч светлина!

Все още изнервени от неприятната ситуация мятаме на гръб раниците с ценните вещи, прескачаме реката по мокрите камъни и тръгваме по широк и равен път в дълбокия сняг към стръмната пътека към хижа Плевен.

Спираме за кратък инструктаж. Поразговарям се с варненците, оказва се, че те се познават, защото са ходили и на други трекинги заедно. Наляга ме ужасното чувство, че ще се наложи пак да чакат само нас - никак не ми се отдава бягането срещу склон. Гледам ги едни такива задружни, познаващи се, имащи опит в катеренето и дългите преходи. А като стигаме разклона за пътеката и сърцето ми спира. Страхотна денивелация се налага да преодолеем по затрупаната със сняг, иначе камениста пътека с дървени парапети.

Събирам целия си кураж и сили и тръгвам нагоре. Пламен естествено ме следва без дори да се задъха.

































Нямам много ясен спомен от качването. Пред очите ми са само неспиращите серпентини, снегът, наклонът и страхът да не изостана.
От притеснение да не се изложа, пристигаме 20 минути преди групата.





























Започва да се смрачава, пада и мъгла, а първото нещо, което правя на влизане в хижата е да падна театрално на мокрите, коварно пързалящи се стъпала.

Докато се занимаваме с разни административни дейности по настаняването, нощта захлупва мъглата и става тъмно като в рог. Никакви звезди, никаква планинска романтика.
Настаняваме се в по-малката сграда, която разполага със 60 места и се намира на 200м. от основната сграда. Постоянно пропадахме с тежките раници в снега, който изглежда подозрително утъпкан. В последствие разбираме, че се движим по ски писта.

На сутринта откриваме, че мъглата все още е тук, но гледката от прозореца ни е прекрасна!

Първият ни урок по ски започва с основното умение за всички добри скиори - падането. И то в непрогледна мъгла. Видимостта е само няколко метра.

 Някъде зад гърба на скиора, ако въобще можете и него да различите (на долната снимка) като тъмна сянка е застанала основната сграда на хижата. Засега всички жадувани гледки са извън всяка класация - сякаш сме попаднали в безвремие. Представям си как мъглата се е настанила тук за цяла зима и ще пази ревностно всички красиви тайни на Балкана.

Ето така изглежда горната гледка един ден по-късно. Уникално красиво! Снимката е на Хриси Ценова - нашият документалист, професионалист във фотографията, а в останалото време и скиор.

Преглъщам тъжно и се опитвам да падна като хората и аз. Все пак, дошли сме ски да караме.

Всъщност падането го усвояваме доста бързо, но правилното изправяне взима много труд.

Цяла сутрин падаме и ставаме, но радостта от първото спускане на Весето, Семра и Ани е неподправена и споделена от цялата ни задружна група.

И така, залисани с новите емоции и преживявания, (една част от групата се качват на ски за първи път в живота си) не виждаме кога мъглата е започнала да се отдръпва.

Вдигам изненадан поглед и се вцепенявам - впечатляващо красиво е!

 Зарязвам ските и се хващам за камерата на телефона.

Не смогвам да си направя снимките, толкова бързо се променя пейзажът.

 Ура! Ето я и иглата на връх Ботев!

Обръщам се през рамо и не мога да повярвам на какво прекрасно място сме попаднали.

След шока и първоначалното напасване на хора и ски, вече по-способни и вярващи в себе си, разбираме, че стречинг има и при ските, но със ски:

След два дни уроци, Ники вече е преценил, че бебешката писта не ни е по мярка, и стреснати и неуверени, ни е подкарал към следващата по трудност писта. Не, не! Не е тази, точно насреща, нали?

"Не се притеснявайте! Ето тази е!" - казва Ники.

'Дето краят й не се вижда и свършва в дерето! - питаме невярващо ние. 

И е с най-неудобния влек, който сме виждали, 

но носещ истинско забавление за най-малкия член на групата ни - 16-годишният Тони.

Докато ние се упражняваме с новите си умения по пистите, Пламен се готви за преход до връх Ботев. Решил си го е още от вечерта и в 06.30ч. сутринта вече е на път. След краткия ми опит с мъглата, разбрах колко бързо се променят атмосферните условия в планината. Малко ми е притеснено, но той е готов, а и има огромен опит. Обяснява ми е, че е възможно да няма покритие мобилния оператор, че ако времето се промени и стане невъзможно да се ходи, ще остане да пренощува в Заслон Ботев, че ако... тук вече спирам да слушам какво още може да се обърка.

Такава тишина! Направо неземно тихо е! И се чуват само стъпките му в снега, някъде напред. Връщам се със свито сърце, уж да си доспя.

След малко заваляват снимките с прекрасен снежно-розов изгрев.

Няколко часа по-късно получавам успокоение, че пътят вече е преполовен. Малко остава до Иглата.

Около обяд вече знам, че всичко върви по план.

Вечерта преминава пред камината в разкази за епично (в нашите представи) пътешествие и разглеждане на фотоси от уникални снежни кътчета от пътеката към връх Ботев.

Срещнал е приятел, с когото са катерили връх Монблан преди 10 години и от тогава не са се виждали. Странно нещо са съвпаденията.

Разказва ни за инициативата с аптечката за първа помощ на върха.

И пак невероятна панорама! Веднага ми се приисква, ей така, от нищото, да стана силна и издържлива като супер герой, и да мога да се кача и аз някой ден там.

Вечерите ни по принцип минават пред камината в разбор на изминалия ден, разкази и весели шеги, разнообразявани от турнири по тенис на маса и билярд.

А това е прекрасната Белла - едното от хижарските кучета - любвеобилна и много мекичка. Никой не пропуска да я погали, минавайки наблизо.

Не разбрахме как мина седмицата. Последният ден от престоя ни всеки оползотворява както намери за добре. Можещите правят последни спускания по истинската писта.

Смелият Тони също се спуска по нея, но придружен от Ники, разбира се.

Аз и Весето решаваме поне да я изкатерим, като не можем да се спуснем със ските.

А накрая получаваме и дипломите си за умело каране на алпийски ски, тип А:

Срещнахме страхотни хора, насладихме се на възхитителни пейзажи от нашата България (много хора ме питаха къде в чужбина съм била), научих се да карам ски. 

Това беше моята зимна, изумително красива, едноседмична утопия.

Автори на снимките са Весела Андонова, Пламен Давидов, Христина Ценова. И аз.

Следваща спирка: Барселона, Испания.