Хижа Плевен с Адвенчър БГ

Дойде време за високопланинската ни подготовка преди маратона в Барселона. 

Иска ми се място, не толкова популярно, но подходящо за ски, на което да избягаме от шумотевиците и тълпите чужденци от Боровец и Банско.

Аз мога само на снежно рало да се спускам, но Пламен си кара ските доста добре. 

Това налага намирането на подходящо ски училище за мен + нормални писти за напреднали + тихо и закътано за целта местенце. 

За мое щастие търсенето не се оказва трудно.

Клуб за приключенски туризъм - Адвенчър БГ и техният интензивен ски курс за начинаещи, изпълнява едновременно и трите ни условия. 

Чувам се по телефона с Ники - председателят на клуба и ски учител, за да уговорим подробностите. Малко ми е неспокойно да тръгнем на сляпо с варненски клуб, на ски в Централния Балкан, без да познаваме никого, и без да разполагам с никакви отзиви за предишни техни мероприятия.
Обаче му се доверявам още от първите думи. И така, решено е - напред към Балкана и хижа Плевен. И двамата с Пламен не сме ходили там, а я срещам в няколко класации и пътеписи за хижи с най-красиви гледки в България. Нямам търпение! Много обичам непознати красиви места. 

Срещата е в гр. Априлци, а ние както винаги малко закъсняваме. (Чудя се как ли ще ни погледнат всички. Все пак те идват от Варна, което си е четири часа път, а ние от София (само на два часа разстояние),  а се налага само нас да чакат. Влизаме в кръчмата и заварваме група отегчени хора, занимаващи се кой с каквото намери, за да не заспи. Никой нищо не ни казва - много възпитани хора, мисля си упокоено аз.
Тъкмо беше започнал големият февруарски снеговалеж. Натоварили сме колата с багаж като за един месец. Ники ни беше казал, че има възможност да ползваме ски гардероба на хижата, но ние си взехме собствените ски. Все пак имаме информация, че до товарния лифт се стига по асфалтиран път, а лифтът ще пренесе багажа ни до хижата. 

В края на квартал Видима, до едноименния ВЕЦ, се налага да спрем и да поставим веригите за сняг, с които ние не разполагаме! 

Единствената софийска кола, сред групата варненски, няма вериги за сняг. Срам! В една от колите пътуват сами две дами - Весето и Дани. Те разумно напускат колата си още при ВЕЦ-а. Разпределяме тях двете и багажа им по останалите коли и потегляме.

  А зимата си е истински снежна. Сега вече започвам да се притеснявам, че не са ни предупредили да си носим вериги за сняг. И какво ли още са ни спестили?! Вярно е, че през месец Февруари в Балкана най-вероятно ще е снежно и близко до ума да си екипираш колата, но инфото ни беше за поддържан път, водещ до платен паркинг. 

 Очакват ни 4 км. истинска мъка по заснежения път до паркинга и товарния лифт. Колата постоянно се върти, гумите буксуват, бутаме, идват и други да ни помагат в бутането, огромна колона зад нас. Срещу нас се появява снегорин с друга колона автомобили след него. Как да се разминем?!  Двете момчета от Априлци, които бутат с нас колата, ни обясняват, че лифт отдавна няма и ни сочат скелетите на пръснатите покрай пътя седалки. Започва да ме обзема ужас. Но нямам време да питам Ники какво ще правим, по дяволите, с толкова багаж.
Не знам колко време ни отнема, но накрая изоставяме колата си при първата възможна отбивка - някъде около километър преди заветния паркинг. Натоварваме багажа си в джипа на Ники, който се връща за нас, след като е оставил пътниците си и багажа им и догонваме останалите от групата.

На платения паркинг се оказва, че трябва първо да изринеш снега ако искаш да оставиш колата си там.

А седалковият лифт наистина липсва, но товарният си функционира. Ох, лъч светлина!

Все още изнервени от неприятната ситуация мятаме на гръб раниците с ценните вещи, прескачаме реката по мокрите камъни и тръгваме по широк и равен път в дълбокия сняг към стръмната пътека към хижа Плевен.

Спираме за кратък инструктаж. Поразговарям се с варненците, оказва се, че те се познават, защото са ходили и на други трекинги заедно. Наляга ме ужасното чувство, че ще се наложи пак да чакат само нас - никак не ми се отдава бягането срещу склон. Гледам ги едни такива задружни, познаващи се, имащи опит в катеренето и дългите преходи. А като стигаме разклона за пътеката и сърцето ми спира. Страхотна денивелация се налага да преодолеем по затрупаната със сняг, иначе камениста пътека с дървени парапети.

Събирам целия си кураж и сили и тръгвам нагоре. Пламен естествено ме следва без дори да се задъха.

































Нямам много ясен спомен от качването. Пред очите ми са само неспиращите серпентини, снегът, наклонът и страхът да не изостана.
От притеснение да не се изложа, пристигаме 20 минути преди групата.





























Започва да се смрачава, пада и мъгла, а първото нещо, което правя на влизане в хижата е да падна театрално на мокрите, коварно пързалящи се стъпала.

Докато се занимаваме с разни административни дейности по настаняването, нощта захлупва мъглата и става тъмно като в рог. Никакви звезди, никаква планинска романтика.
Настаняваме се в по-малката сграда, която разполага със 60 места и се намира на 200м. от основната сграда. Постоянно пропадахме с тежките раници в снега, който изглежда подозрително утъпкан. В последствие разбираме, че се движим по ски писта.

На сутринта откриваме, че мъглата все още е тук, но гледката от прозореца ни е прекрасна!

Първият ни урок по ски започва с основното умение за всички добри скиори - падането. И то в непрогледна мъгла. Видимостта е само няколко метра.

 Някъде зад гърба на скиора, ако въобще можете и него да различите (на долната снимка) като тъмна сянка е застанала основната сграда на хижата. Засега всички жадувани гледки са извън всяка класация - сякаш сме попаднали в безвремие. Представям си как мъглата се е настанила тук за цяла зима и ще пази ревностно всички красиви тайни на Балкана.

Ето така изглежда горната гледка един ден по-късно. Уникално красиво! Снимката е на Хриси Ценова - нашият документалист, професионалист във фотографията, а в останалото време и скиор.

Преглъщам тъжно и се опитвам да падна като хората и аз. Все пак, дошли сме ски да караме.

Всъщност падането го усвояваме доста бързо, но правилното изправяне взима много труд.

Цяла сутрин падаме и ставаме, но радостта от първото спускане на Весето, Семра и Ани е неподправена и споделена от цялата ни задружна група.

И така, залисани с новите емоции и преживявания, (една част от групата се качват на ски за първи път в живота си) не виждаме кога мъглата е започнала да се отдръпва.

Вдигам изненадан поглед и се вцепенявам - впечатляващо красиво е!

 Зарязвам ските и се хващам за камерата на телефона.

Не смогвам да си направя снимките, толкова бързо се променя пейзажът.

 Ура! Ето я и иглата на връх Ботев!

Обръщам се през рамо и не мога да повярвам на какво прекрасно място сме попаднали.

След шока и първоначалното напасване на хора и ски, вече по-способни и вярващи в себе си, разбираме, че стречинг има и при ските, но със ски:

След два дни уроци, Ники вече е преценил, че бебешката писта не ни е по мярка, и стреснати и неуверени, ни е подкарал към следващата по трудност писта. Не, не! Не е тази, точно насреща, нали?

"Не се притеснявайте! Ето тази е!" - казва Ники.

'Дето краят й не се вижда и свършва в дерето! - питаме невярващо ние. 

И е с най-неудобния влек, който сме виждали, 

но носещ истинско забавление за най-малкия член на групата ни - 16-годишният Тони.

Докато ние се упражняваме с новите си умения по пистите, Пламен се готви за преход до връх Ботев. Решил си го е още от вечерта и в 06.30ч. сутринта вече е на път. След краткия ми опит с мъглата, разбрах колко бързо се променят атмосферните условия в планината. Малко ми е притеснено, но той е готов, а и има огромен опит. Обяснява ми е, че е възможно да няма покритие мобилния оператор, че ако времето се промени и стане невъзможно да се ходи, ще остане да пренощува в Заслон Ботев, че ако... тук вече спирам да слушам какво още може да се обърка.

Такава тишина! Направо неземно тихо е! И се чуват само стъпките му в снега, някъде напред. Връщам се със свито сърце, уж да си доспя.

След малко заваляват снимките с прекрасен снежно-розов изгрев.

Няколко часа по-късно получавам успокоение, че пътят вече е преполовен. Малко остава до Иглата.

Около обяд вече знам, че всичко върви по план.

Вечерта преминава пред камината в разкази за епично (в нашите представи) пътешествие и разглеждане на фотоси от уникални снежни кътчета от пътеката към връх Ботев.

Срещнал е приятел, с когото са катерили връх Монблан преди 10 години и от тогава не са се виждали. Странно нещо са съвпаденията.

Разказва ни за инициативата с аптечката за първа помощ на върха.

И пак невероятна панорама! Веднага ми се приисква, ей така, от нищото, да стана силна и издържлива като супер герой, и да мога да се кача и аз някой ден там.

Вечерите ни по принцип минават пред камината в разбор на изминалия ден, разкази и весели шеги, разнообразявани от турнири по тенис на маса и билярд.

А това е прекрасната Белла - едното от хижарските кучета - любвеобилна и много мекичка. Никой не пропуска да я погали, минавайки наблизо.

Не разбрахме как мина седмицата. Последният ден от престоя ни всеки оползотворява както намери за добре. Можещите правят последни спускания по истинската писта.

Смелият Тони също се спуска по нея, но придружен от Ники, разбира се.

Аз и Весето решаваме поне да я изкатерим, като не можем да се спуснем със ските.

А накрая получаваме и дипломите си за умело каране на алпийски ски, тип А:

Срещнахме страхотни хора, насладихме се на възхитителни пейзажи от нашата България (много хора ме питаха къде в чужбина съм била), научих се да карам ски. 

Това беше моята зимна, изумително красива, едноседмична утопия.

Автори на снимките са Весела Андонова, Пламен Давидов, Христина Ценова. И аз.

Следваща спирка: Барселона, Испания.