Отварям очи и поглеждам часовника - 04.30ч.! Пресмятам набързо - спала съм само четири часа. Знам, че няма да мога да заспя отново. Тялото ми се чувства измамно отпочинало, а мозъкът ми вече работи на пълни обороти. Прожектира филми с бъдещи моменти от идващия ден. Опитвам се да не се въртя много, за да може поне Пламен да се наспи.
Утрото настъпва неусетно бързо. Настава трескава суматоха. Проверявам навън - слънчево е, но на мен ми е студено. Слагам тениската с късия ръкав върху блузата с дългия. Все ще се преоблека пътьом ако ми стане топло. Не съм бягала толкова дълго никога преди - сега е моментът да експериментирам. Облепвам пръстите на левия крак с медицински лепенки, десния намазвам с някаква смес от вазелин и пудра - подарък ми е от миналогодишното бягане във Валенсия. Изпивам чаша с протеини за закуска. Натъпквам две енергийни барчета и доза електролити в джоба на клина, бутилката с вода е в ръката ми - готова съм.
Ели и Ицо звънят на вратата, тръгваме, но за всеки случай отивам за двадесети път до WC-то. Твърде рано е за старта, след чашата с вода на излизане знам,че пак ще ми се допишка - нищо, нали има 200 тоалетни. Все ще се доредя някъде.
По улиците е пълно с маратонци - шарени, весели, говорещи на най-различни езици, с блеснали очи и нетърпеливи за старт.
Заставаме до входа на гардероба, за да си приготвим багажа. Не може да се влееш в опашката ако не си напълно готов. Няма компромиси! Перфектна организация. Моето яке го напъхвам в раницата на Пламен. Последна снимка преди да се разделим - аз и Ицо сме в розовия сектор за 4+ (за участници, които смятат, че ще завършат за повече от четири часа), а Пламен е в синия - 3.15ч. - 3.30ч.
Нямам какво да оставям на гардероб, но ме е страх да не се изгубим с Ицо в тълпата и тръгвам с тях. Опашката е наистина голяма, но всички се движат с равномерно темпо и без да спират. За има-няма 3 минути минаваме през огромния хангар. Последна целувка за късмет и Пламен завива наляво, ние с Ицо надясно.
Запътваме се към нашето място на старта, Ели ни придружава и не спира да снима всякакви чудати участници - Елвис Пресли, булка в бяла рокля, разни герои от фантастични филми и какви ли още не. Намирам сили за усмивка преди да се скрием в тълпата.
Намерили сме местенце сред бегачите и си говорим, уж небрежно, с Ицо. Оглеждам скришно тълпата около нас - приличат ми на коне на старта на гонка, риещи пръстта точно преди да нахлуят в хиподрума. Пишка ми се. Опитвам се да видя себе си отстрани - май приличам на уплашена сърна, готова да побегне панически всеки миг, без посока. Налагам си да запазя самообладние и си повтарям наум заръките на Пламен за старта - гледам си в краката, защото всички изхвърлят непотребните си вещи точно преди тръгване, пазя дистанция и внимавам да не ме блъскат. Почти на всеки маратон има ранени бегачи още на старта. Май това е най-страшната част от състезанието. Не мога да спра да си представям как се спъвам, падам и няколко хиляди маратонки ме прегазват....
Толкова сме далече от арката на старта, че едва успяваме да чуем фрагмента от песента на Queen, с който дават начало на състезанието за всяка часова група: "...Barcelona - Such a beautiful horizon; Barcelona - Like a jewel in the sun...."
Тълпата поема бавно напред и аз започвам да подритвам полупразни бутилки с енергийни напитки, захвърлени ръкави за бягане, блузи, цели якета и одеяла от алуминиево фолио.
От официалния старт в 08.30 ч. до нашия старт са изминали двадесет минути. Отново Queen с Barcelona, розови конфети в очите и носа ми, пускам часовника, поемам дъх и бавно преминавам между двете
Венециански кули.
През първия километър всеки се намества според темпото си. Постоянно ме изпреварват, блъсканицата е голяма, а аз стискам зъби и чакам наплива да отмине. Спомням си, че ми се пишка и започвам да смятам кога ще стигна до петия километър, където са първите тоалетни. Успокоявам се полека лека и се опитвам да намеря собственото си темпо. Тичам няколко километра с радостта от преживяното начало, вдигам поглед и се забивам в пейсърите за 4,30ч. Изпадам в паника - те бягат с темпото ми за 5км., няма как да издържа дълго време така. Забавям малко, а така ми се пишка.
Най-накрая виждам Camp Nou пред мен - най-големият футболен стадион в Испания и дом на ФК Барселона, но по-важното е, че това е петият километър. Оглеждам се за тоалетните, но уви - няма такива. Мъжете вече се облекчават кой както намери за добре. Хваща ме яд за това им предимство. Разсъждавам си по нерадостната тема когато забелязвам, че жените започват да се предават - свалят клиновете в близките храсти. О, не! Не мога така! Стискам зъби още по-здраво и неволно забързвам. Образите на пикаещи по улиците ме преследват следващите два километра. Намирам първите тоалетни малко преди осмия километър. Опашката е огромна. Нареждам се - нямам избор. Виждам и открити уринатори - отново предимство за мъжете. Не е честно! От близката междублокова градинка изскачат загащващи се жени. Едната дама ми обяснява да не си губя времето, а да отида зад огромното Алое. Ще ми се, но мозъкът ми не ми позволява. Загубвам ценни двадесет минути, но научавам важен урок за следващия път.
Следват два-три километра леко спускане, раздавам се докрай, струва ми се, че ще си изплюя дробовете на асфалта. Взимам първите десет километра за час и десет минути. Феноменално постижение за моите възможности след двадесетте минути забавяне.
Оставам без дъх и забавям значително темпото. Някъде около дванадесетия километър чувам Ели да ме вика. Успявам да я видя сред тълпата и махам с ръце. Срещата ми носи нови сили.
Усещам глад. Вадя едното барче, минавайки покрай Casa Mila. Изчислила съм го така, че да мога да разгледам спокойно уникалната къща. Позната е още като La Pedrera - "Кариерата" (Има се предвид каменна кариера). Това, което знам за този шедьовър на Антонио Гауди е, че варовиковите блокове, с които е покрита фасадата са изсечени намясто в кариерата Вилфранш и направо са монтирани на фасадата и то с минимални корекции.
 |
| Casa Milà, Antoni Gaudí, By Canaan - Own work, CC BY-SA 4.0. |
Дъвча си блокчето и си мисля за гения на Гауди. Задължително е да видим парка Гюел тази година. Отношението му към детайлите е смайващо. На пункта доливам вода и поемам към друго изумително творение на архитекта - Катедралата "Светото семейство", по-известна с испанското си име Sagrada Familia. Посетихме я миналата година и за нея мога да кажа, че няма как да те остави безразличен - или си възхитен, или не ти харесва. Средно положение няма. Ние останахме впечатлени от чудатата архитектура. А да я видя от позицията на бягаща по средата на уличното платно е необяснимо вълнуващо.
Очаква ме гора от ръце зад загражденията. Гледам да не пропусна никого, за да разкърша схванатото си тяло. Даже отнякъде дочувам "Вамос, Весела". Получавам прилив на нови сили за предстоящото тягостно бягане по булевард Meridiana. Километрите от 18 до 22 са по него с отиване и връщане. Подобни отсечки ми действат депресиращо - обръщалото не се вижда, а наобратно се движат безкрайна върволица бързи бегачи.
 |
| Avinguda Meridiana, By MarisaLR - Own work, CC BY-SA 3.0. |
На всичкото отгоре, районът е жилищен и без архитектурни претенции. А най-интересното, което може да се каже за него е, че на 19 юни 1987 Баските сепаратисти поставят бомба в мазето на един хипермакет и убиват 21 човека, а 41 са ранени. С Пламен преговаряме плана за действие при извънредни ситуации преди всяко масово мероприятие, в което участваме. Надявам се никога да не го използваме.
Напича вече, топло ми е, но нямам време да спирам. Преди да обърна, поглеждам назад, и съзирам автобуса, който събира отказалите се и мнооого бавните. Изтръпвам! Толкова ли съм изостанала! Най-накрая завъртам и се спускам наобратно. Слава Богу! Има доста бегачи след мен. Стигам пункта с пресни плодове и награбвам портокалите, мммм, толкова са освежаващи...
21км.! Ура! Поглеждам часовника - 02.31 часа. Половината мина. Минава ми еретичната мисъл, че може и да завърша около петия час.
Нося се към следващото ми психологическо изпитание - отново четири километра отиване и връщане, но този път по булевард Diagonal. На обръщането трябва да видя Torre Agbar - архитектурна икона на Барселона от новото време, която отнася много критики от жителите и експерти. В крайна сметка, Кулата е избрана за мястото, на което да посрещат Нова Година.
 |
| Torre Agbar, By Axelv - Own work, GFDL |
Стигам до 26-ия километър и несъзнателно спирам - не се вижда края на идеално правия булевард Диагонал. В дъното съзирам кулата Агбар, но ми изглежда като мираж в пустиня. В обратната посока има тълпи маратонци, а аз сякаш съм сама и последна. Чувам в главата си наставленията на Пламен за тези прави участъци - не гледай напред, не брой километрите, погледа в краката и съзнанието ти да почива. Правя бърза оценка на състоянието си - боли ли ме нещо - не; мога ли да дишам - да; имам ли сили - да; жадна ли съм - не, но за всеки случай пак да отпия. Тогава няма причина да ходя, освен в главата ми, де. И пак се затичвам. По средата на булеварда минават трамвайните линии, а те са покрити с мекичка и зелена трева. Така се изкушавам да сляза и да бягам там, но се притеснявам да не трябва да катеря нещо невъзможно при завъртането. Тичам бавно, но устойчиво към тридесетия километър и се готвя за т.нар. маратонска криза - крампи, гърчове, може би преждевременен край за мен, знае ли човек! Преминавам през контролния пункт и поглеждам часовника - 03:44 часа. Малко съм се забавила на последните 5 км., но все още мога да завърша за около 05:15. Подминавам заветния тридесети километър без никакъв апокалипсис. Дали пък кризата не настъпваше на тридесет и петия? Взимам поредния портокал и го захапвам, сокът му потича по брадата и блузата ми, а така не ми пука. Мъжът от дясната ми страна ме гледа ужасено и се мъчи да не се накапе. Отвръщам му със снизходителна усмивка и го подминавам демонстративно. На пункта са ми набутали и един GU Gel в ръцете, отварям го и си го изстисквам в устата. Не ми трябва, но за всеки случай, все пак са ми го дали. Поглеждам го - даже е без кофеин, егати и късмета. Само ми развали вкуса от портокала. Изливам солидно количество вода в гърлото и продължавам.
Следват три километра по крайбрежието. Откога ги чакам! Вижда се морето и огромната пясъчна ивица. Толкова е изкушаващо! Усещам мазоли и на двете си стъпала. Представям си как потапям крака в морската вода, а тя отмива всяка умора и напрежение. Съзнавам, обаче, че след това едва ли ще мога да продължа.
Стигам до 32,5км. и първия душ. По средата на платното е, а и морският бриз разнася пръските навсякъде. Обмислям отдалече как да подходя, защото се сещам, че съм си сложила спирала на миглите. После осъзнавам, че и без това съм цялата в портокалов сок и пот, едва ли може да стане по-зле. Затварям очи и минавам през душа - страхотно усещане и нито капка съжаление.
Все по-често ходя вече. Наближавам Parc de la Ciutadella.
 |
| By Coldcreation via Wikimedia Commons |
Чувам музика. Салса е! Виждам група мъже и жени, танцуващи насред тротоара на един от входовете на парка. А-ха, значи това е феноменът "Salsa als Carrers"! (Салса по улиците). За да станеш част от подобно събитие трябва да следиш Meetup групите в Барселона. Намалявам ход и им се наслаждавам. Страхотни са! Изглеждат чувствени и екзотични, но светът на салсата в Барселона залужава отделен пост. Добавям в списъка "What to do in Barcelona" и тази емоция. Може би за догодина.
С края на парка свършва и тридесет и шестия километър. Поглеждам часовника си, Пламен трябва да е завършил преди около час. Защо го няма още?! Където и да бягаме, винаги ме пресреща.
Напредвам към красивата, тридесетметрова Триумфална Арка (Arc de Triomf). Редувам бягане с ходене все по-често и използвам момента да направя снимка в движение. Все още има и други бегачи покрай мен.
Последни метри и финал! Триумф! Спирам часовника на 05:36. Не мога да мисля. Оставям се в ръцете на доброволците, които ме превеждат през зоната на финала и ме предават на Пламен. Втриса ме. Бях мокра и изсъхвах дузина пъти за пет часа и половина. Пламен ми донася пончото и ме намята. Запътваме се към шатрата, в която гравират медалите. Налага се да изчакаме десетина минути, за да обработят резултатите. Зад мен опашката расте.Не съм последна!
Държа в ръцете си гравирания медал и му се радвам тихо. Нямам сили за нищо повече.
Пламен ме тегли нанякъде, а аз сякаш съм на друга планета. Стъпвам тежко и от високо. Стигнали сме до халето с физиотерапевтите. Не мога да преброя кушетките за масаж - няколко десетки са. Отново стройна организация. Една девойка ме поема от входа и ме придружава до свободен терапевт. Пламен не го допускат да влезе с мен. Чувам го да вика, че ще ме чака на изхода. Даже нямам сили да му отговоря. Терапевтът ми изглежда подозрително млад, казва да си сваля маратонките и чорапите. Сякаш ми отнема безкрайно дълго време, а той е търпелив и даже ми помага. Успявам да се настаня на кушетката и замирам. Използва някаква смесена техника от масаж на мускулите и разтягане на сухожилията. Унасям се, очите ми се затварят и потъвам в мъгла.
Не знам колко време минава, но трябва да стана и да си тръгна. Става ми ясно, че няма да е възможно да си обуя маратонките. Хващам ги в ръка и боса отивам към изхода.
Мисля си, че за следващ път е по-добре да си оставя чифт джапанки на гардероб. Мислено се потупвам по рамото, че съм избрала апартамент в близост до старт/финала и подкрепяна от Пламен тръгвам боса по студения асфалт към банята и леглото.
Да разгледаш град като Барселона по този начин е привилегия и чест. Уникално усещане, което трябва да се преживее. Трудно е да се разкаже.
Автори на снимките са Елена Енева, Пламен Давидов, цитираните източници. И аз.
П.С. Следваща спирка: Барселона - перлата на Каталуня
А моето представяне е дълго и необичайно - отклонявам се от трасето още след средата, бягайки след едно момиче и едно момче. Опитвам се да им кажа, че сме сбъркали - правим отиване и връщане, а трябва да е обиколка, и маркировката липсва. Не ме слушат! Ядосвам се на себе си, но толкова съм се отдалечила, че ми става все едно. Двамата пред мен завършват триумфално и даже не разбират, че са пропуснали втората контрола. На мен обаче не ми дава мира - пропускам финала и отивам при човека с хронометъра. Обяснявам му, но той все пак ме отбелязва при финалистите. Разочарована съм и мисълта ме тормози. Срещам Боби Христова и докато й разказвам, тя ми предлага да мине с мен отново по трасето. Даже не се замислям - тръгваме към втората контрола и какво разочарование - там дори не записват номерата, а само указват посоката. Завършвам в приятната компания на Боби и ме записват с феноменалния резултат от един час и двадесет и четири минути за трасе от 5км., но съм удовлетворена и развеселена.
Пращи и трещи сякаш водата ще нахлуе при нас всеки момент. Спираме и си прибираме наполовина висящата лайсна, която иначе трябва да държи тръбичките със спирачната течност. Продължаваме пътя си с особено внимание и стиснати палци да стигнем живи и здрави. Много емоции ни се натрупват с превозните средства - предната нощ съсипваме колата, с която първоначално сме решили да пътуваме, а сме я заредили догоре с гориво и сме платили винетката й за Румъния. Оставяме я на паркинг и се натоварваме в Реното. Всяко потегляне с него е късмет, а всяко пристигане - празник.
В съседство на хотела ни се намира Противопожарна служба Пампорово и се възползваме от канала им. Четиридесет и пет минути ремонт и сме готови за голямото пътешествие.
Толкова много се е изписало за нея! Не бих могла да измисля нищо ново и зашеметяващо- просто трябва да се усети и изживее. Природата, хората, храната - всяко съприкосновение с тях носи умиротворение, наслада и адреналин.
Просто един друг, Орфически, свят! Свят, който е така далече от ежедневното ми общуване с привидно светски и безнадеждно материалистични хора. Бродя през гората в очакване да чуя мелодия на арфа, в търсене на някакво духовно и свръхестествено знамение.
Две са легендите за появата не това чудо на природата. Едната разказва как "Орфей с последователите си посрещал изгрева на Слънцето и така разгневил Дионис. Богът на виното и веселието заповядал на вакханките да разкъсат тялото на Орфей и да го разпратят на различни страни, за да не се съберат никога частите му. Когато убили митичния певец, от всяка негова капка кръв се родило красиво цвете, което нарекли Орфеево цвете или родопски силивряк". Друга легенда разказва, че Орфеевото цвете се родило от сълзите на Орфей по непрежалимата любима жена Евридика, която не успял да спаси от подземния свят.
