Добро утро, Лито̀хоро!

Не е възможно да се успиш в Лито̀хоро. В градчето с население малко над 6500 души има седем църкви. Където и да сте отседнали, точно в 07:30ч. ще ви събудят камбаните на три от тях, а една задължително ще е непосредствено до спалнята ви. Ако звънът на камбаните не ви събуди, чистият въздух няма да ви остави да се излежавате - ще посрещате зората всяка сутрин.

Изгрев над Егейско море

Лито̀хоро е разположено в подножието на най-високата планина в Гърция - Олимп и е отправна точка за покоряване на връх Митикас, 2918м. надморска височина. 

Основните приходи идват от туристите, а те са от целия свят и на всякаква възраст.

Градчето е много кокетно, китно, спретнато и определено оживено, особено вечер, когато всички ресторантчета и барове са претъпкани с туристи и местни.

Нощният живот кипи, но само до полунощ. Приключенията започват призори.

В Църквата „Свети Николай“ може да се запали свещичка по всяко време на денонощието.

Фасадите са сякаш току-що боядисани, тротоари почти липсват, уличките са изключително тесни и екстремно стръмни. Шофирането си е откровено предизвикателство. 

Отсядаме в дома на родителите на Янис /Giannis Zikiropoulos/ и няма нищо случайно - той e един от хората, подбирали трасето за прословутия Olympus Marathon. С такъв събеседник разговорите са дълги и увлекателни.

Giannis Zikiropoulos - бивш катерач, доброволец в местната ПСС и продуцент в Рок радио Солун

Получавам интересно четиво от Янис с любезното предупреждение, че са отпечатани само 100 броя.

Историята на маратон Олимп в луксозно издание с ограничен тираж

Потънала съм в историята на маратона и трасето му в планината на Боговете, когато попадам на познато българско лице:

Христина Козарева е победителка при дамите през 2014г.

Къщата на Янис е на един хвърлей разстояние от каньона Енипея - вход към дома на Олимпийските Богове.

Enipea Canyon

Добро утро, Литохоро! Време е да поемем към друго измерение - митично, мистично и направо небесно.

За Непал от България

Винаги съм си мечтала за разходка из Непал. Не, не, Еверест не ми е цел. Искам само да го зърна от страни. Представям си го така, както съм го виждала на снимки - величествен, бял и окъпан в ярката светлина на залеза. 

Избягвам удобството на организираното пътуване. Искам да пиша за собствени, само мои си спомени, но Непал не е лъжица за всяка уста. Вече година гледам, чета, проучвам, пресмятам - имам си опасения - все пак не съм професионален пътешественик.

Желанието ми започва да се материализира полека-лека, благодарение на Santosh Dhakal. Той е планински водач от 2010г., Дипломата му е издадена от Nepal Tourism Board. Живее в Катманду и извън работата си, участва в грижите за 12 сирачета.

Santosh Dhakal

Негова е задачата да търси финансови средства, да ангажира доброволци за приюта, да намира дарители. Денят му е много динамичен и никога не скучае.

Но приют не е много точна дума, по-скоро е самостоятелно издържаща се семейна къща за сираци в селцето Phutung, провинция Катманду. Четирима възрастни споделят грижите за 12 деца. Единадесет момчета на възраст между 8 и 11 години и едно единствено шест годишно момиченце. Повечето от тях са останали без родители след земетресението през 2015г., но има и деца на алкохолици, чиито родители са в невъзможност да се грижат за тях.

Всички деца посещават училище

Грижата за такова голямо домочадие е 24 часа в денонощието и никой от другите трима възрастни не работи. Не разчитат на помощ от държавата, но сметките за наем, газ, медикаменти и храна са ежемесечни. И вместо да пратят децата на улицата да просят, Santosh e измислил находчив начин да се справят - предлагат настаняване и храна на чуждоземците. И не ги наричат туристи, а доброволци.

Доброволци, откриващи прелестите на Непал по необичаен начин.

Срещу скромната сума от 10 щатски долара на ден, ще поучите самостоятелна стая в къща, пълна с детски смях и суетня и ще споделяте храната им. Непалците се хранят основно сутрин и вечер и менюто им се състои от традиционна храна - Dal Bhat (ориз на пара и супа от леща, наречена Дал, приготвена с лук, чесън, джинджифил, тамаринд, куркума. Сервира се с микс от сезонни зеленчуци)

Dal Bhat за вечеря и закуска

За обяд все пак ще ви предложат Momo (кнедли) и Chowmein (варени оризови спагети със сос) и разбира се, непалски чай - най-добре пазената им тайна.
Можете да положите доброволен труд в домакинството, да поиграете с децата, да ги научите на нещо - география, музика, танци, език - каквото ви хрумне.
Няма да ви карат да се чувствате неудобно ако не помогнете, но както казва Сантош: "Всичко, направено от сърцето е добре дошло в този дом".
Извън дома, Сантош ще организира за вас подходящи трекинги, турове, рафтинг, парапланер, въобще, всичко свързано с туризма. Ще резервира хотел ако не искате да споделяте времето си с голямото семейство, ще ви посрещне на летището и ще бъде изцяло на ваше разположение.

 Ще ви покаже скритите тайни на Катманду прелестите на планината.

Ако възбудих интересът ви, ето как може да се свържете с него: +9779860850777 или на имейл sdhakal671@gmail.com.

Нова концепция за регистрация в събитията от веригата на AIMS

Асоциацията на Международните Маратони и шосейни бягания на дълги разстояния (AIMS*-Association of International Marathons and Distance Races) подписа споразумение с иновативната, водещата на пазара японска компания R-Bies, за партньорство в процеса на регистрация в събитията.

Новата платформа за регистрация се нарича RUNNET-GLOBAL и е разработена съвместно с AIMS и R-Bies.

Досега, всяко събитие имаше собствен начин за регистрация и много от тях бяха налични единствено на собствения си език. Новото партньорство ще намали предизвикателствата пред участниците с регистрацията в различните събития. Платформата вече е в експлоатация.

Hiroaka Chosa- заслужил президент на AIMS, Paco Borao-действащ президент на AIMS и Jiro Hashimoto-президент на R-Bies  на официалната церемония в Токио

R-Bies са пионерите в японската рънинг индустрия. Пускат на пазара първото в Япония специализирано списание за бягане през 1976г., наречено "RUNNERS". През 1997г. създават RUNNET - платформа за регистрация в бегачески събития, която към момента разполага с над 2000 състезания само в Япония и над 2 млн. потребители.

R-Bies намериха начин да направят платформата си глобална

*AIMS е учредена през 1982г. в Лондон. Към днешна дата има над 400 членове в над 90 държави. Някои от тях са маратоните в Берлин, Ню Йорк, Амстердам, Хонг Конг, полумаратоните в Неапол, Загреб, Солун.

Antonio Vega - шампионът, който тренира на бягаща пътека

През 2010 г. Минесота е скована от една от най-студените, снежни и ледени зими, които помни. Въпреки това, за елитния бегач Antonio Vega (б.р. роден на 07.12.1983), все още предстоят състезания в по-топлите части на страната. Чудите се как е организирал подготовката си?
Антонио решава 90 на сто от неговите 120 мили на седмица (б.р. около 200 км.), да са на пътечката за бягане. Да, това са 100-110 мили на седмица тичане на бягаща пътека!
Резултатът?
Личен рекорд (1:01:54) на шампионата по полумаратон в Хюстън, побеждавайки най-бързите полумаратонци в Щатите и заслужено първо място.

Антонио Вега

Всичко за бягането на пътечка Антонио разказва в интервюто по-долу. (Без превод на български език).

По-интересните моменти са:

• Какви трикове и стратегии използва за борба със скуката 

• Коя е любимата му тренировка на бягаща пътека 

• Как да се избегне капанът на еднообразието в тренировките 

• Как се правят интервални тренировки на бягаща пътека (имайте предвид, че темпото на Антонио е близо до 4:40 за миля). 

Спортната кариера на Антонио, изразена в цифри:

Маратон - 2:13

Полумаратон - 1:01:54

10 километра - 28:4

5 километра - 14:00

Към днешна дата, Антонио е треньор, който вярва, че работата му е да открие скрития потенциал на всеки атлелт, с когото тренира.

Светещите велосипедни алеи на Европа

Може и да се изненадате, но историята на светещите велоалеи започва с картина на Ван Гог. През 1889г. Винсент ван Гог вече е в депресия. Живее в провинция Сен Реми, Южна Франция, в опит да се справи с емоциите си. Една много ранна утрин, още преди зората да настъпи, поглежда през прозореца си и се вдъхновява от тъмната нощ, надвиснала над селцето и светлината, струяща от Зорницата. Ражда се една от най-известните му картини "Звездна нощ" (The Starry Night)

The Starry Night, Vincent van Gogh

През 2015 година Европа отбелязва годишнина от смъртта на художника. Мотото е „125 години вдъхновение“, а изложбите се подготвят още от 2012 година.На холандските дизайнери и инженери от Studio Roosegaarde не им трябва много време, за да се включат в инициативата. Известни със своите социално значими, екстравагантни проекти (от умните, интерактивни магистрали, използващи светлина, енергия и информация, за да взаимодействат с трафика и пътната обстановка, до пръстен, направен от смог), те се впускат в поредния си не/обичаен проект, вдъхновени от Звездната нощ. Наричат го Велосипедната алея Ван Гог.

Дизайнерите създават красива, осветена велосипедна пътека, захранвана от соларни светодиоди и соларна боя, превръщайки слънчевата светлина в енергия.

През нощта, пътеката е осветена от хиляди блещукащи камъчета, пресъздаващи красивото нощно небе върху земята.

Намира се в холандската провинция Северен Брабант, в градчето Айндховен, като част от 51 -километровия велопът, свързващ местата, вдъхновявали Винсент Ван Гог.

Почти километровата, блещукаща, иновативна велоалея струва 700 000 евро. Половината от тези пари са субсидия от провинция Северен Брабант и представлява малка част от инвестиция в размер на 19 милиона евро в областта, която ще функционира като Зеленото сърце на региона.

На 12 Ноември 2014 министър Хенк Камп официално открива велоалеята.

Снимка: Twitter/@SolaRoadNL

Една година по-рано, английската компания Pro-Teq, тестват иновативната си технология Starpath (Звезден път) - ултравиолетов, светещ в тъмното спрей. Положен е върху 150 кв.м. пешеходни и велоалеи в парка Christ’s Pieces Park, в университетското градче на Кеймбридж.

Виждайки как местните общински съвети изключват парковото осветление, за да пестят пари, Pro-Teq разработват Starpath, за да поддържат обществената безопасност, без финансовите и екологични разходи на обичайното осветление.

Светещият в тъмното спрей има и допълнителни ползи: неотразяващата му повърхност не допринася за увеличаването на светлинното замърсяване. (Светлинното замърсяване не само подтиска гледката  като се стъмни, но и може да има и тежки последствия за местната флора и фауна).

Starpath не произвежда електричество, но е възможна алтернатива на обичайното парково осветление, с много ниски разходи за монтаж и поддръжка - само разпръсквате върху съществуващата повърхност, после още един пласт, за да стане водоустойчив и готово.

Покритието поглъща и съхранява UV светлината през деня и я освобождава през нощта, когато частиците му са в състояние да се приспособят към наличната естествена светлина и светят с подходящ интензитет.

В края на септември 2016 в Полша откриват невероятна нова велоалея край Lidzbark Warminski (б.р. Лѝдзбарк Вармѝнски е град в Североизточна Полша, в близост до Калининградска област на Русия и е с население около 16500 души). Осветява се от фосфор - синтетичен материал. Светва, след като е зареден от слънчевата светлина. Изпълнители са TPA Instytut Badań Technicznych Sp. z o.o - част от строителната група STRABAG.SE.

Инженерите разкриват, че вдъхновението им идва от холандския проект, но те отиват стъпка напред - тяхната велоалея е напълно самодостатъчна, т.е. не се нуждае от външен източник на енергия. Звучи обещаващо, но материалите още са в процес на изпитване, а и цената е фактор. Определено е по-скъпа от обикновените велоалеи.

Очакваме следващите - по-дълги, по-блестящи, по-креативни!

Източници: Studio Roosegaarde,Pro-Teq, Next Nature Network, Gazeta Wyborcza

Фактор ли е възрастта при бегачите?

Хайле Гебреселасие (Haile Gebrselassie) е роден на 18.04.1973г. Считан е за един от най-великите бегачи на дълги разстояния за всички времена. През 2008 г. поставя рекорд на маратона в Берлин с време 2:03:59, с което подобрява собствения си световен рекорд с 27 секунди, поставен три години по-рано. През 2011г. на същия маратон в Берлин се налага да се откаже заради астматичен пристъп. На 38 години е и вижда как младият кенийски съперник счупва два от световните му рекорда - времето му на 30км. и на финала - и не дава никакви знаци за влизане в етиопския Олимпийски отбор.

Много хора започват да се питат дали възрастта не е хванала в лапите си човека, когото всички наричат Императорът. Този въпрос вероятно вълнува и всеки бегач, надхвърлил 40-те.
И вместо да подхванем вицове по темата или да правим предположения, нека видим какво казва научната литература за ефекта от стареенето при бегачите.

Науката за стареенето при бегачите.
Първо трябва да погледнем колко лошо се отразява стареенето на забавянето на скоростта. Толкова лошо, колкото "лоша" е била 2011 за Хайле Гебреселасие?! Той все още е бягал маратон за време 02:08. Така че, ето какво казва науката за прогнозираното забавяне при нас:

Забавяне за всяка година над 40.
Първото проучване, което ще разгледаме е от 2010 на Celie et al. Обхваща близо 200 000 участници в 15км. (~ 9mi) шосейно бягане за период от дванадесет години! С толкова голям брой участници, авторите са били в състояние да направят някои много мощни статистически прогнози. Вероятно най-добрата новина е, че за всяка година над 40, бегачите в това проучване са се забавили само с 0.2%. Това е около една секунда на миля годишно.
Има още една добра новина ако сте жена: с възрастта, разликата при мъжете и жените бегачи се свива. До 60-годишна възраст, жените правят пет от приблизително 15% разлика в бързината, която разделя двата пола на възраст 40. Докато двата пола се забавят приблизително с линейна скорост от 40 до 60 години, представянето на мъжете намалява по-рязко след това, докато жените продължават по относително линеен график.

Проучването, също така, прави разбор на бегачите в категориите "тренирани" и "нетренирани" (това е малко относително понятие, тъй като вероятно се отнася до въпрос от проучването, с чийто отговор участниците сами се определят като тренирани или нетренирани). Както може да се очаква, тренираните бегачи са почти 16% по-бързи от нетренираните. Ако имате набито око за математика, ще осъзнаете, че има още една добра новина за жените: "тренираните" жени са в състояние да надбягат един "нетрениран" мъж.

Средно време за финиширане на маратона в Ню Йорк.
Забавянето, установено в предходното изследване е малко по-умерено, отколкото в по-ранно изследване на средното време за финиширане по възрастови групи на маратона в Ню Йорк,  обхващащо периода от 1983 до 1999г. Публикувано през 2004 от Jokl et al., то констатира по-голямо забавяне при финиширането на 42 км. (26,2mi) за участниците над 40 години.

Бегачите над 40 забавят скоростта с 1-1.4% годишно (4-6 секунди на миля годишно за средно три-часов маратон) - по-малко окуражаващ резултат от този на Celie et al.

Причината за разминаването между тези две проучвания не е ясна: дали, защото стареенето по принцип възпрепятства изпълнението на 42км. маратон повече, отколкото по-краткото състезание от петнадесет километра? Или времената за финиширане на NYC маратон са по-слаби заради по-големия брой на по-бавни и нетренирани бегачи? Jokl и др. признават, че големите различия в стойностите може да се дължат на изкривяване на анализа им, поради големия брой на много бавните времена за финиширане (7-8 часа), които са се увеличили в пъти през последните няколко десетилетия.
Налага се да разгледаме по-малки и по-детайлни изследвания, за да потърсим още отговори за стареенето при бегачите.

Забавянето при добре тренирани, силно конкурентни бегачи.
А какво се случва с професионалните бегачи? Влошава ли се тяхното представяне повече, отколкото е средната стойност за бегачите-любители? Изследване на Stephen Bird et al. от 2003 г. разглежда последиците от застаряването при мъже-бегачи, които завършват 10-километрово бягане с време между 31 и 40 минути. Чрез физиологични тестове, изследователите се опитват да определят колко стареенето променя физическата форма на участниците.

Установяват, че времето за завършване на 10-километрово бягане при тях се увеличава с около 0.5% годишно, или леко под две секунди на миля годишно - малко по-висока стойност от резултата на първото проучване, което видяхме, но по-добре, отколкото резултатите при NYC маратон.

И тук има още една добра новина: много от физиологичните показатели, които намаляват с възрастта, като максималният пулс, мускулната сила, и обема кислород, който се поглъща, намаляват значително по-бавно при тези добре тренирани бегачи, отколкото при останалите. Нещо повече, докато обемът кислород и сърдечната честота намаляват с възрастта, икономията на бягане - мярка за това колко ефективно бягаме - изобщо не намалява!

И така, с какво е виновна възрастта за влошаване на представянето на бегачите? И какво може да се направи по въпроса? 

Изследване, публикувано през 2011г. от Timothy Quinn и негови колеги показва как различните физиологични параметри, които се променят с възрастта (и тези, които не го правят) засягат работните показатели. Това може да ни даде някои съвети за това как да се облекчат ефектите от стареенето.

Куин и колегите му издирват бегачи, завършили в топ три в своята възрастова група, от големи състезания със шосейно бягане. След това ги подлагат на куп физиологични тестове. Резултатите били почти идентични с резултатите от изследването на Bird: възрастните бегачи са склонни да губят способността си да поемат кислород, но изпитват малък или никакъв спад в икономията на бягане. И още нещо, по-старите бегачи в това проучване показват по-ниска мускулна сила, гъвкавост и мощност.

Какво може да се направи, за предотвратяване на забавянето на скоростта, свързано с възрастта?

Статистическият анализ показал, че голяма част от спада в производителността, дължащ се на възрастта може да се обясни с намаляване на обема кислород, силата в горната и долната част на тялото, гъвкавостта и мускулната (взривна) мощност. Следователно, това са областите, където трябва да са насочени тренировките, когато дойде време за  "кариера" в Master Age Group: работа по обема на кислород в интервални тренировки, упражнения с тежести за мускулна сила, силови упражнения за мощност, както и много упражнения за гъвкавост с разтягане.

Видяхме, че спадът в производителността вероятно е неизбежен с увеличаване на възрастта. Но спадът на скоростта е много по-бавен, отколкото си мислим: около 1-2 секунди на миля годишно за средни разстояния (10-15km) и 4-6 секунди на миля годишно за маратон.

Докато максималният пулс, обемът кислород, силата, мощността и гъвкавостта са склонни да намаляват с възрастта, подходящите тренировки ще забавят темпа на спад, а икономията на бягане ще се запази дори и на 60 години!
Подобренията в икономията на бягане, обаче, са резултат от огромен обем тренировки. Като се има предвид, че тя не се променя много в по-късните години на бегачите, има смисъл фокусът на тренировките да се измести от изтощителните ултра бягания (в по-млада възраст) към висококачествени упражнения и допълнителни тренировки като мастър-бегачи. Включването на упражнения с вдигане на тежести и стречинг към ежедневните тренировки, ще предпази от последиците от остаряването на мускулите.

И още нещо, има смисъл за маратонците да правят и по-кратки състезания на 5км и 10км. или да редуват тренировки с произволни дистанции - 7 мили, 10 мили, или 15км. Изследвания показват, че остаряването настъпва по-бавно при бегачи на 10-15km, отколкото при маратонците.

„Ден без бягане за мен е изживян напразно, той не се брои. – казва с неизменната си широка усмивка Хайле. Тялото ми има нужда от това. Аз се наслаждавам на бягането. Състезанията са само едната страна на процеса.“ (1)

Важно е да се знае, че дори най-бавните бегачи остаряват по-бавно, от хората, водещи заседнал начин на живот.

Движението е живот и младост. Не спирайте!

(1) Цитат от статията на Боян Бойчев за atletikabg.com "Легендата Хайле Гебреселасие няма ден без бягане"

По материали на runnersconnect.net

Оцеляване в 30k Transylvania

Закъсняваме! Потропвам нервно с щеки по асфалта. Чакам Пламен. По думите му сме точно навреме, но аз предпочитам да съм на старта малко по-рано. Добре, че е съвсем наблизо. По улиците притичват напрегнати бегачи. Трасето минава покрай къщата, в която сме отседнали. Мисля си, че ако не стигнем на старта, ще се присъединим направо от вратата. И щяхме да бъдем дисквалифицирани преди да сме тръгнали, защото на входа старателно записват номерата ни.

Пристигаме. Студено ми е. Изпадам в кратко колебание дали да не си облека и якето - Не се излагай - казва ми Пламен - ако сега си облечеш всичките дрехи, като стигнеш върха ще ти трябва балтон. Прав е! Подскачам на място, за да се стопля. Удря гонгът и всички се втурват напред. Пламен остава до мен, но го отпращам да се състезава, моите амбиции са само да завърша в рамките на контролните 15 часа.
Трасето започва с около 9 километра постоянно и върло изкачване. До излизане от селото тичам, защото знам, че навляза ли в стръмната гората започвам да се влача. Катеренето не е силната ми страна.

След няколко серпентини в гората, зад гърба си долавям българска реч, настигат ме група весели бегачи. Бъбрят си сякаш са на излет. Елена Димитрова, Красимира Маркович, Свилен Радев и Владимира Кабакова се превръщат в моето семейство (заедно в добро и в лошо) за следващите 13 часа.
Изкачваме се бавно и методично през гората - много е стръмно, сърцето ми бие учестено, задъхвам се. Следваме червено-бялата маркировка, която ни отвежда до не много голяма открита поляна с красив изглед към долината. Спираме за снимки - все още имаме сили и желание.

Ели и Краси сверяват темпото ни с някакви таблички, направени на медальони. Казват, че се движим с два часа преднина. Гоним контролното време от 5 часа на пункт Кабана Малаести - 12ти километър от трасето. Струва ми се логично - не ми се вярва да ми трябват цели 5 часа, за да измина някакви си 12 километра. Любопитно ми е какви са тези таблици. Казват, че специален алгоритъм изчислява времето по километри като са взима под внимание наклона в проценти, разстоянието и времето за обичайното бягане по равно. Ъъъъ! Какво!? Започвам да се чудя къде съм тръгнала такава неподготвена.
Настигаме група момчета, а мястото е като от приказките, ама от тези страшните приказки. Огромна канара в причудлива форма, забулена в гъста мъгла, а от едната й страна дълбока урва. В далечината - пъплещи бегачи. Озъртам се за гоблина Ерлкьоних на Гьоте. Представям си го как изскача от мъглата, за да ни бутне в пропастта. Съсредоточавам се в трасето преди въображението ми да се е развихрило неудържимо.

Новите ми приятели решават, че е време за почивка и вадят сандвичите. Оставям ги, рано ми е за почивка, а и сме толкова далеч от целта. Продължавам в компанията на Simona Baltac - румънка, с която се запознавам по трасето.
Подминаваме почиващи американци, които впоследствие разбирам, че са се отказали още преди първата контрола. Гледайки тежките им раници и сопите, с които се подпират ми се струва напълно естествено.

Вървим по много тънка пътечка с бездънна урва от дясната ни страна. Залепила съм гърди в скалите, и с притаен дъх и много внимателно, пропълзявам.

 Следва голямо открито пространство и си отдъхваме.

 Останали сами, със Симона забързваме темпото, но на първата снежна преспа българската група ни настига.

Обръщам се да ги снимам как я преминават, а Ели се шегува, че ще сложи коментар към снимката "Тук бедстваме". Ах, само ако знае през какво изпитание ще преминем няколко часа по-късно!

Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-гъста става мъглата, а снегът-дълбок. Вече се движим само с час преднина от контролното време. Изостанали сме, но нищо фатално.

 Най-накрая пристигаме на първия ни от двата върха -  Saua Tiganesti.

Заслонът Saua Tiganeshti

Заслонът остава от дясната ни страна и подминавайки го навлизаме в ужасни, снежно-кални стотина метра. Усещането е, сякаш преминаваш косо най-стръмната ски писта. А опитните бегачи биха казали само, че това е просто един техничен участък. 

Влади е набрала преднина и не се вижда вече. Ели и Краси са първи, но разбирам, че Краси изпитва ужас от подхлъзване и пъплим ли, пъплим. Сякаш безкрайно дълго време го преминаваме. Краси се притеснява, че ни бави, ние се притесняваме, че тя се притеснява, а на мен ми идва да прескоча всички и да свършва вече това напрежение.

Според картата ни, от тук до Cabana Malaiesti (първият контролен пункт), следват два километра и половина спускане. Поглеждам часовника си и не мога да повярвам - имаме само 30 минути, за да стигнем. Със Симона се разбираме с един поглед и хукваме по стръмното надолу. Следва най-шеметното ми спускане по планински урви. Не съм вярвала, че съм способна на такъв подвиг. Давам всичко от себе си, а вече не виждам Симона отпред. Като дива коза е. Съзирам зеления покрив на хижата, но е толкова далече, толкова ниско, след толкова много завои, че сърцето ми спира от страх, че няма да се вместя в петте часа. 

Записват номера ми точно две минути преди да изтече контролното време. Съсипана съм от лудешкото спускане, едва си поемам дъх, краката ми треперят неудържимо, но по план се обаждам на Пламен, за да му кажа, че съм на пункта. Не ми вдига и му пиша съобщение, а той в това време е летял по последният си километър към финала. 

Изяждам два лимона на крак и с пълна уста се опитвам да обясня, че след мен идват още няколко човека и трябва да ги запишат в листа. Те ме гледат, цъкат с език, говорят си нещо на румънски и ми бутат купата със захар в ръцете. Ма, не искам захар, бе, хора! Трябва да пуснете и другите да продължат. Пристига запъхтян и Свилен и още от далече вика, че има и други след него. Водим преговори, а в това време Симона гледа с широко отворени очи към един от върховете, говори с организаторите известно време и идва при мен. Отказвам се, казва, не съм достатъчно добре подготвена за следващия етап. Моля!?! От тук можели да ни свалят с кола до града. Как така да се откажем! Не ми е и минавало през ума. 

Пламен се обажда, финиширал е и пита къде съм. Дава ми указания, че следва стръмно изкачване, да се държа  здраво за въжето и да не гледам назад.

Оставам 20 минути на пункта, доливам вода, изяждам всичко, което намирам, групата ни се събира отново, и потегляме с нови сили. 

. 

Свилен крепи колоната ни последен

 Вървим с напрегнат взор в далечината. Започваме да схващаме какво ни чака. Ужасно стръмно е, а снегът е безобразно дълбок. Скупчват се облаци. Чувам Краси да пита това мечки ли са? Миг на паническа тишина. Не, бегачи са! Слава Богу!
Оставам, за да си облека якето, а Краси и Ели започват качването.

Краси и Ели

 Стигам до началото на въжето. Нямам добър захват, защото ръкавиците ми се пързалят по него. Свалям ги, а то е изгарящо студено. Нямам време да се чудя дали ще потече кръв от дланите ми, съсредоточена съм в краката си. Коляното ми удря в гърдите, за да може да уцели направените вече стъпки. Поглеждам назад и веднага съжалявам - загубвам равновесие и се олюлявам. Невероятно трудно ми е, изтощително - психически и физически, похабяващо. Разплаквам се. Няма свършване този склон. Разбирам защо Симона се отказа.
Виждам хора пред себе си, спирам за момент да избърша сълзите - няма да се излагам! Осъзнавам, че това са хората с въжето и те го прибират! Казвам им,  че след мен идват още хора, нека ги изчакат и тях. Не ме разбират, свалят въжето и не им пука как ще продължим.

 Последната третина от напрегнатото изкачване е без въже - на четири крака с нокти в леда. 

 Нямам избор - трябва да се кача. Слизаното ще e по-страшно.

Добирам се до заветния Saua Hornurilor, 2308 м. надморска височина - най-високата точка по нашето трасе.

 Ели ме посреща емоционално с думите "Ако знаеш как ревах!". Идва ми да й се хвърля на врата. Много добре знам.

Наслаждаваме се на разкошните гледки, докато чакаме останалите. Опитвам се да звънна на Пламен, но няма обхват. Не знаем на къде да продължим. Доброволците са си тръгнали, а тук е мястото, от което трасето се разклонява. 

Сверяваме трака на всеки 10 метра от страх да не тръгнем в грешната посока. Краси обува панталон, с който да се пързаля надолу, защото иначе ще слизаме цяла вечност.
В долината снегът отстъпва място на кална трева. Пристъпваме с бодра крачка и успокоени, че вече няма нищо за катерене. Тъмните облаци изсипват суграшица над нас. Нищо, търпи се.
Това е и последната снимка от приключението ни по трасето.

Суграшицата преминава в лек дъжд, а колкото повече слизаме, толкова повече дъждът се усилва. Разговорите спонтанно започват да се въртят около това дрехите ни колко милиметра воден стълб издържат. Вървим бавно и предпазливо с надеждата в долината дъждът да поспре. 

Явно вече има сигнал, защото Пламен се обажда: Къде сте? Къде ли - не знам! Техниката е подгизнала, батериите са свършили, следим маркировката на туристическата пътека и очакваме с нетърпение да достигнем втората контрола без да се изгубим. - А минахте ли една голяма скала със синджир? - Не, не сме. Дава ми напътствия да хвърля щеките и да премина от там с лице към скалата. Ели се оказва най-смела. Тръгва първа и някак си слиза. Не мога да я видя, скалата е почти отвесна. Последната крачка от слизането е шпагат. Свилен ме насочва къде да стъпя. Учудена съм на какво е способно тялото ми в този ден.  

Минават часове в монотонно вървене през пороя. Мокри сме до кости. Почти не си говорим, унесени в собствените си мисли. Изведнъж съзираме в далечината малка палатка на една поляна. Ура! Това е вторият пункт! Чудо! Стигнали сме Poiana Gaura, т.е. 18-ият километър, 

Доброволците на пункта изглеждат по-окаяни от нас. Тук се събираме с бегачите от другите дистанции и става малка навалица. Освен вода и желирани бонбони друго няма. А един топъл чай щеше да ни съживи. Пламен звъни. Скривам се в палатка им, за да предпазя телефона. В Бран не валяло. Следвало малко изкачване, после само спускане и като стигнем населеното място да имаме предвид, че не е Бран. А от там остават още 5 км. Помръквам. 

Последното изкачване е весело - кална пързалка, претъпкана с хора. Настигат ни две дами от България, които завършват 50 км. Изглеждат ми свежарки и ни подминават. Встрани от пътеката едно момче се опитва да се преоблече, но свалянето на мокри дрехи, от изморено тяло и на склон, никак не е лесна работа. Свилен сяда на един дънер и отсича, че има нужда от почивка. Аз също, но не мога да спра. Знам, че после няма да мога да продължа. Оставаме го с обещанието, че ще ни настигне. И наистина го прави. Вървим. Дъждът спира.

Пламен звъни. Стигнали ли сме асфалтовия път? Не сме. А мен вече зверски ме боли коляното. Едва пристъпвам. Всяко слизане е ад. Спираме за преобличане на малка полянка точно преди пътя.  Втриса ме, но нямам илюзии, че дрехите ми в раницата са сухи. Дори не си правя труда да ги проверя. При последното си обаждане Пламен ми казва, че е тръгнал обратно по трасето и ще ме пресрещне. Оставям ги и хуквам по асфалта с надеждата да се затопля. След всеки завой го очаквам. Дано се е сетил да ми вземе нещо за обличане. Толкова е студено....

Навлизам в селото, което не е Бран и доброволци ме насочват вляво по един коларски път и точно тук изскача Пламен. Толкова се радвам да го видя. Давам му щеките си и докато пъпля изнемощяло по наклона Краси и Ели ни настигат. 

Свилен пак е изостанал, но идва. Следва наистина последното слизане за това трасе и двете тръгват напред. Коляното ми не може да се справя вече. Смрачава се. Опитвам се да направя чудеса от храброст, за да не се наложи да завърша с челник. Усещам страха в очите на Пламен като ме гледа как не мога да стъпвам. 

Две минути след Ели и Краси завършвам и аз - последната жена в 30-километровата дистанция. 

Тринадесет часа и две минути, в които преживях толкова много емоции - нетърпение, радост, умора, почуда, изтощение, сълзи, безразличие, надежда, болка, страх и гордост. И през цялото време до мен бяха чудесни хора, които сигурна съм, преживяваха същото, което и аз. 

А това е любимата ми снимка. Първата и последната жена в Transylvania 30k. Katharina Haeni - Siegrist, завършила 4 минути след Пламен с време 5:10ч. Осем часа след финала, тя все още е там в подкрепа на по-бавните.

Следващият ден ни носи нови емоции - цветни, вълшебни и удовлетворяващи.

И отново стълбичка за Пламен, който завършва седми в общото класиране с време 5:06ч. и втори в категорията мъже -ветерани. 

 Така завърши голямото ми приключение. По трудност не мога да го сравня с никое друго досега. Деветте часа в калта на Панчарево пасти да ядат. И въпреки всичко, финал два часа преди контролното време e огромно постижение.
Браво на нас, последните!