Пристигаме в Бран в 01,30ч. през нощта - селцето спи, планината спи, батерията на смартфона ми заспа. Сами сме! И сме на ръба след 17 часа на пътя Пампорово - Бран. Последните два часа преминават в безкрайно спускане и изкачване по невероятните завои на планината Бучеджи. Рали Монте Карло пасти да яде, а Пламен сякаш е инструктор от курс по дефанзивно и безопасно майсторско шофиране за автопилоти. Обаче на навигатора не му издържат нервите! Слизам от колата и се усещам тежка и поне с 5 години по-стара. Избрала съм възможно най-красивия маршрут за дневно шофиране, уви.
В отзивите за къщата за гости Pensiunea Iulia, която съм резервирала пет! месеца по-рано, преобладават тюхканията на хора, които едва я били намерили. Знам, че е точно зад Замъка и нищо повече, но посред нощ, една единствена порта е отворена - нашата. Влизаме смело и малко със свито сърце потропваме на светещия прозорец. Представям си как ще излезе един сънен и сърдит господин и ще ни се накара на румънски, защото в няколкото ни телефонни разговора, които проведохме с цел да ги уведомя, че ужасно закъсняваме, се разбра, че той не говори английски. От вътре изскача един слабичък и много ухилен човечец - направо видях как му олекна, че сме пристигнали. Указва ни къде да паркираме в двора (точно до една кола със софийска регистрация), грабва ми куфара и ни повежда нагоре по етажите. Стигаме в една стая, показва ни я набързо, ние казваме ОК и тъкмо да поседна на леглото, той тръгва нанякъде с куфара ми и ни прави знаци да го последваме. През голяма тераса влизаме в друга стая. Уморена съм, но започвам да му обяснявам, че сме резервирали само една стая за двама души и няма да спим отделно. Пет минути ръкомахане и ломотене и разбирам, че всъщност той иска ние да си изберем по-хубавата стая. Не мога да повярвам, че правим това упражнение в два през нощта. Усмихваме се и оставаме във втората стая - не мога да помръдна вече.
Сутринта ни сварва неподготвени за гледката от леглото ни.
Седим онемели и не откъсваме поглед от панорамата. Сякаш пощенска картичка се е материализирала пред нас. Първоначалната ми възхита понамалява и отстъпва място на тревогата ми дали 30-километровият ни маршрут на Transylvania 100 не минава точно по тези снежни върхове. "Мисли си, че си на Пирин и катериш Вихрен" - казва ми Пламен, сякаш прочел мислите ми.
Раздаването на стартовите пакети е насрочено за 15,00ч., така че решаваме да разгледаме Замъка Бран.
Историята му започва още през 1211 г. с Тевтонските рицари - “Ordo domus Mariae Sanctae Theutonicorum Hierosolimitanorum”, католически религиозен орден, създаден в Палестина през късния дванадесети век от германски кръстоносци.
Заобиколен от тайнственост и легенди, и кацнал високо на върха на 200-метрова скала, замъкът Бран дължи славата си на своите кули и на мита, създаден около новелата Дракула на ирландския автор Брам Стокър. Между другото, Стокър никога не е посещавал Трансилвания, но използва научни изследвания и яркото си въображение, за да пресъздаде места, които и днес могат да бъдат посетени. Любопитен факт е, че книгата е издадена в Румъния за първи път през 1990г. Историческите факти са по-малко интригуващи. Армията на Влад III Дракула, наричан с прозвището Цепеш, преминава през Бран в началото на 1459г., за да атакува Брашов. Целта му е да разреши конфликт със саксонците, които поискали по-високи митнически такси.
От 1920 до 1957 Замъкът служи като кралска резиденция, подарък от жителите на Брашов до кралицата на Румъния, Мария.
В момента той е музей, отворен за туристи. Тесни и криволичещи стълби водят до около 60 дървени стаи, много от тях свързани с подземни проходи. Обикаляме в транс, влизаме от стая в стая, промушваме се през стръмни каменни, тайни проходи. Следваме някаква невидима нишка, която умело ни води през помещенията на Замъка. Посядаме тук-там пред прозорците, за да се насладим на гледка към долината, или на вътрешния двор, или на отсрещните кули. Минават часове, които не усещаме! Тръгваме си впечатлени и размечтани по едно отминало и романтично време.
Все съм си мислела, че Бран е малко градче, приличащо на Мелник, например, но се оказва китно селце с население около 1400 души. Разполага с една единствена главна улица, която е основната пътна артерия.
Основната ни цел, обаче, е планината Бучеджи, част от Южните Карпати. Разделена е на три масива: Бучеджи (връх Ому - 2505 метра); Ляота (връх Ляота - 2133 метра) и Пятра Краюлуй (връх Ла Ом, известен и с името Бачулуй - 2238 метра).
Смята се, че Бучеджи е свещената планина на Даките (Kogainon), в която Бог Залмоксис е обитавал пещера. Наистина има нещо божествено в нея, по начина, по който се издига високо в облаците, точно зад последните селски къщи.
Време е да си вземем стартовите пакети. Насочваме се към Спортната зала в пълно рънинг снаряжение. Във всички информационни имейли, които получихме след регистрацията се обръщаше особено внимание на задължителната екипировка. Натъпкала съм малката ми раничка до пръсване (литър вода, 250гр. храна, свирка, компас, допълнително яке за дъжд + панталон, шапка, ръкавици, бъф, допълнително зарядно за телефона). Обувам обувките за състезанието и потегляме. По улиците - само бегачи. Всички носят екипировките си. Указанието е, че всичко ще бъде проверено преди да ни дадат номерата. Притеснявам се, че Пламен не си взима Саломонките, да не вземат да ни върнат. Не че е много далече! Забелязвам, че някои си носят дори щеките. Започва да ме обзема леко безпокойство - всички го приемат много сериозно, не че аз съм несериозна, но с възможностите ми къде съм тръгнала!
В залата има три опашки за трите дистанции. Нареждаме се на тази за 30 километра. Освен декларацията, която си носим предварително подписана, че всяка отговорност за себе си носим само ние, ни подават за подпис и още един документ. Дори не му обръщам внимание - каквото и да е, вече е късно да се отказвам. Само ни поглеждат раниците. Дори не питат имаме ли всичко необходимо, ей така, за връзка с тежките имейли. Малко съм разочарована.
"Техническата конференция" ме довършва. Протича пред една огромна карта на района, а човек от организаторите отговаря на въпроси от публиката.
Аз имам един милион такива - каква е маркировката (една и съща и за трите дистанции - жълто-оранжева лента + жълта светлоотразителна лента за нощното трасе); през колко метра е поставена (достатъчно наблизо, за да се вижда следващата); на ключовите разклони как ще разбера на къде да поема като маркировката е еднаква, не бих искала да тръгна за 50 километра (има доброволци, а имаш и карта и компас-следвай маркировката на туристическите пътеки по трасето); къде е старта (в Замъка, не го ли видяхте? Ми, не, не сме! Е, той не бил в туристическата част, как да го види човек!). Тръгвам си малко разочарована, очаквах повече, предвид информацията, която ни подаваха непрестанно.
Вървим към Замъка, за да намерим Старта. Оглеждаме се, но нищо! Спираме група бегачи с молба да ни упътят. Показват ни го (застанали сме до него, но е скрит от решетки, закътан в парка на Замъка). Тъкмо да отминем и едното момиче ни пита дали не сме българи. Какво нещо е съдбата! Сред стотиците бегачи из улиците сме спрели българи. Оказват се варненската група от IRun-Varna. Радваме се едни на други и всеки поема по пътя си.
Нашият път е към най-добрия ресторант в околността, предлагащ традиционна домашна кухня - Hanul Bran Hotel Restaurant. Вечерята преди състезанието е осигурена от организаторите. Вместо традиционните макарони на крак, ние сме на терасата на страхотен ресторант с изглед към Замъка и похапваме тристепенно вегетарианско меню за бегачи. Не се притеснявайте има и специално месно меню. Мислено поздравявам организаторите. Длъжна съм да отбележа и един скрит жест към българските бегачи - таксата за нас е намалена с 15 евро, т.е. вместо 45 евро е 30 евро. Никъде не е описано на сайта им, става ясно едва в процеса на регистрация.
Лягам си с успокояващата мисъл, че на следващия ден, сред 497 бегачи от 25 държави ще има и 22-ма българи. Включително и аз! И съм горда!
Няма коментари:
Публикуване на коментар