Оцеляване в 30k Transylvania

Закъсняваме! Потропвам нервно с щеки по асфалта. Чакам Пламен. По думите му сме точно навреме, но аз предпочитам да съм на старта малко по-рано. Добре, че е съвсем наблизо. По улиците притичват напрегнати бегачи. Трасето минава покрай къщата, в която сме отседнали. Мисля си, че ако не стигнем на старта, ще се присъединим направо от вратата. И щяхме да бъдем дисквалифицирани преди да сме тръгнали, защото на входа старателно записват номерата ни.

Пристигаме. Студено ми е. Изпадам в кратко колебание дали да не си облека и якето - Не се излагай - казва ми Пламен - ако сега си облечеш всичките дрехи, като стигнеш върха ще ти трябва балтон. Прав е! Подскачам на място, за да се стопля. Удря гонгът и всички се втурват напред. Пламен остава до мен, но го отпращам да се състезава, моите амбиции са само да завърша в рамките на контролните 15 часа.
Трасето започва с около 9 километра постоянно и върло изкачване. До излизане от селото тичам, защото знам, че навляза ли в стръмната гората започвам да се влача. Катеренето не е силната ми страна.

След няколко серпентини в гората, зад гърба си долавям българска реч, настигат ме група весели бегачи. Бъбрят си сякаш са на излет. Елена Димитрова, Красимира Маркович, Свилен Радев и Владимира Кабакова се превръщат в моето семейство (заедно в добро и в лошо) за следващите 13 часа.
Изкачваме се бавно и методично през гората - много е стръмно, сърцето ми бие учестено, задъхвам се. Следваме червено-бялата маркировка, която ни отвежда до не много голяма открита поляна с красив изглед към долината. Спираме за снимки - все още имаме сили и желание.

Ели и Краси сверяват темпото ни с някакви таблички, направени на медальони. Казват, че се движим с два часа преднина. Гоним контролното време от 5 часа на пункт Кабана Малаести - 12ти километър от трасето. Струва ми се логично - не ми се вярва да ми трябват цели 5 часа, за да измина някакви си 12 километра. Любопитно ми е какви са тези таблици. Казват, че специален алгоритъм изчислява времето по километри като са взима под внимание наклона в проценти, разстоянието и времето за обичайното бягане по равно. Ъъъъ! Какво!? Започвам да се чудя къде съм тръгнала такава неподготвена.
Настигаме група момчета, а мястото е като от приказките, ама от тези страшните приказки. Огромна канара в причудлива форма, забулена в гъста мъгла, а от едната й страна дълбока урва. В далечината - пъплещи бегачи. Озъртам се за гоблина Ерлкьоних на Гьоте. Представям си го как изскача от мъглата, за да ни бутне в пропастта. Съсредоточавам се в трасето преди въображението ми да се е развихрило неудържимо.

Новите ми приятели решават, че е време за почивка и вадят сандвичите. Оставям ги, рано ми е за почивка, а и сме толкова далеч от целта. Продължавам в компанията на Simona Baltac - румънка, с която се запознавам по трасето.
Подминаваме почиващи американци, които впоследствие разбирам, че са се отказали още преди първата контрола. Гледайки тежките им раници и сопите, с които се подпират ми се струва напълно естествено.

Вървим по много тънка пътечка с бездънна урва от дясната ни страна. Залепила съм гърди в скалите, и с притаен дъх и много внимателно, пропълзявам.

 Следва голямо открито пространство и си отдъхваме.

 Останали сами, със Симона забързваме темпото, но на първата снежна преспа българската група ни настига.

Обръщам се да ги снимам как я преминават, а Ели се шегува, че ще сложи коментар към снимката "Тук бедстваме". Ах, само ако знае през какво изпитание ще преминем няколко часа по-късно!

Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-гъста става мъглата, а снегът-дълбок. Вече се движим само с час преднина от контролното време. Изостанали сме, но нищо фатално.

 Най-накрая пристигаме на първия ни от двата върха -  Saua Tiganesti.

Заслонът Saua Tiganeshti

Заслонът остава от дясната ни страна и подминавайки го навлизаме в ужасни, снежно-кални стотина метра. Усещането е, сякаш преминаваш косо най-стръмната ски писта. А опитните бегачи биха казали само, че това е просто един техничен участък. 

Влади е набрала преднина и не се вижда вече. Ели и Краси са първи, но разбирам, че Краси изпитва ужас от подхлъзване и пъплим ли, пъплим. Сякаш безкрайно дълго време го преминаваме. Краси се притеснява, че ни бави, ние се притесняваме, че тя се притеснява, а на мен ми идва да прескоча всички и да свършва вече това напрежение.

Според картата ни, от тук до Cabana Malaiesti (първият контролен пункт), следват два километра и половина спускане. Поглеждам часовника си и не мога да повярвам - имаме само 30 минути, за да стигнем. Със Симона се разбираме с един поглед и хукваме по стръмното надолу. Следва най-шеметното ми спускане по планински урви. Не съм вярвала, че съм способна на такъв подвиг. Давам всичко от себе си, а вече не виждам Симона отпред. Като дива коза е. Съзирам зеления покрив на хижата, но е толкова далече, толкова ниско, след толкова много завои, че сърцето ми спира от страх, че няма да се вместя в петте часа. 

Записват номера ми точно две минути преди да изтече контролното време. Съсипана съм от лудешкото спускане, едва си поемам дъх, краката ми треперят неудържимо, но по план се обаждам на Пламен, за да му кажа, че съм на пункта. Не ми вдига и му пиша съобщение, а той в това време е летял по последният си километър към финала. 

Изяждам два лимона на крак и с пълна уста се опитвам да обясня, че след мен идват още няколко човека и трябва да ги запишат в листа. Те ме гледат, цъкат с език, говорят си нещо на румънски и ми бутат купата със захар в ръцете. Ма, не искам захар, бе, хора! Трябва да пуснете и другите да продължат. Пристига запъхтян и Свилен и още от далече вика, че има и други след него. Водим преговори, а в това време Симона гледа с широко отворени очи към един от върховете, говори с организаторите известно време и идва при мен. Отказвам се, казва, не съм достатъчно добре подготвена за следващия етап. Моля!?! От тук можели да ни свалят с кола до града. Как така да се откажем! Не ми е и минавало през ума. 

Пламен се обажда, финиширал е и пита къде съм. Дава ми указания, че следва стръмно изкачване, да се държа  здраво за въжето и да не гледам назад.

Оставам 20 минути на пункта, доливам вода, изяждам всичко, което намирам, групата ни се събира отново, и потегляме с нови сили. 

. 

Свилен крепи колоната ни последен

 Вървим с напрегнат взор в далечината. Започваме да схващаме какво ни чака. Ужасно стръмно е, а снегът е безобразно дълбок. Скупчват се облаци. Чувам Краси да пита това мечки ли са? Миг на паническа тишина. Не, бегачи са! Слава Богу!
Оставам, за да си облека якето, а Краси и Ели започват качването.

Краси и Ели

 Стигам до началото на въжето. Нямам добър захват, защото ръкавиците ми се пързалят по него. Свалям ги, а то е изгарящо студено. Нямам време да се чудя дали ще потече кръв от дланите ми, съсредоточена съм в краката си. Коляното ми удря в гърдите, за да може да уцели направените вече стъпки. Поглеждам назад и веднага съжалявам - загубвам равновесие и се олюлявам. Невероятно трудно ми е, изтощително - психически и физически, похабяващо. Разплаквам се. Няма свършване този склон. Разбирам защо Симона се отказа.
Виждам хора пред себе си, спирам за момент да избърша сълзите - няма да се излагам! Осъзнавам, че това са хората с въжето и те го прибират! Казвам им,  че след мен идват още хора, нека ги изчакат и тях. Не ме разбират, свалят въжето и не им пука как ще продължим.

 Последната третина от напрегнатото изкачване е без въже - на четири крака с нокти в леда. 

 Нямам избор - трябва да се кача. Слизаното ще e по-страшно.

Добирам се до заветния Saua Hornurilor, 2308 м. надморска височина - най-високата точка по нашето трасе.

 Ели ме посреща емоционално с думите "Ако знаеш как ревах!". Идва ми да й се хвърля на врата. Много добре знам.

Наслаждаваме се на разкошните гледки, докато чакаме останалите. Опитвам се да звънна на Пламен, но няма обхват. Не знаем на къде да продължим. Доброволците са си тръгнали, а тук е мястото, от което трасето се разклонява. 

Сверяваме трака на всеки 10 метра от страх да не тръгнем в грешната посока. Краси обува панталон, с който да се пързаля надолу, защото иначе ще слизаме цяла вечност.
В долината снегът отстъпва място на кална трева. Пристъпваме с бодра крачка и успокоени, че вече няма нищо за катерене. Тъмните облаци изсипват суграшица над нас. Нищо, търпи се.
Това е и последната снимка от приключението ни по трасето.

Суграшицата преминава в лек дъжд, а колкото повече слизаме, толкова повече дъждът се усилва. Разговорите спонтанно започват да се въртят около това дрехите ни колко милиметра воден стълб издържат. Вървим бавно и предпазливо с надеждата в долината дъждът да поспре. 

Явно вече има сигнал, защото Пламен се обажда: Къде сте? Къде ли - не знам! Техниката е подгизнала, батериите са свършили, следим маркировката на туристическата пътека и очакваме с нетърпение да достигнем втората контрола без да се изгубим. - А минахте ли една голяма скала със синджир? - Не, не сме. Дава ми напътствия да хвърля щеките и да премина от там с лице към скалата. Ели се оказва най-смела. Тръгва първа и някак си слиза. Не мога да я видя, скалата е почти отвесна. Последната крачка от слизането е шпагат. Свилен ме насочва къде да стъпя. Учудена съм на какво е способно тялото ми в този ден.  

Минават часове в монотонно вървене през пороя. Мокри сме до кости. Почти не си говорим, унесени в собствените си мисли. Изведнъж съзираме в далечината малка палатка на една поляна. Ура! Това е вторият пункт! Чудо! Стигнали сме Poiana Gaura, т.е. 18-ият километър, 

Доброволците на пункта изглеждат по-окаяни от нас. Тук се събираме с бегачите от другите дистанции и става малка навалица. Освен вода и желирани бонбони друго няма. А един топъл чай щеше да ни съживи. Пламен звъни. Скривам се в палатка им, за да предпазя телефона. В Бран не валяло. Следвало малко изкачване, после само спускане и като стигнем населеното място да имаме предвид, че не е Бран. А от там остават още 5 км. Помръквам. 

Последното изкачване е весело - кална пързалка, претъпкана с хора. Настигат ни две дами от България, които завършват 50 км. Изглеждат ми свежарки и ни подминават. Встрани от пътеката едно момче се опитва да се преоблече, но свалянето на мокри дрехи, от изморено тяло и на склон, никак не е лесна работа. Свилен сяда на един дънер и отсича, че има нужда от почивка. Аз също, но не мога да спра. Знам, че после няма да мога да продължа. Оставаме го с обещанието, че ще ни настигне. И наистина го прави. Вървим. Дъждът спира.

Пламен звъни. Стигнали ли сме асфалтовия път? Не сме. А мен вече зверски ме боли коляното. Едва пристъпвам. Всяко слизане е ад. Спираме за преобличане на малка полянка точно преди пътя.  Втриса ме, но нямам илюзии, че дрехите ми в раницата са сухи. Дори не си правя труда да ги проверя. При последното си обаждане Пламен ми казва, че е тръгнал обратно по трасето и ще ме пресрещне. Оставям ги и хуквам по асфалта с надеждата да се затопля. След всеки завой го очаквам. Дано се е сетил да ми вземе нещо за обличане. Толкова е студено....

Навлизам в селото, което не е Бран и доброволци ме насочват вляво по един коларски път и точно тук изскача Пламен. Толкова се радвам да го видя. Давам му щеките си и докато пъпля изнемощяло по наклона Краси и Ели ни настигат. 

Свилен пак е изостанал, но идва. Следва наистина последното слизане за това трасе и двете тръгват напред. Коляното ми не може да се справя вече. Смрачава се. Опитвам се да направя чудеса от храброст, за да не се наложи да завърша с челник. Усещам страха в очите на Пламен като ме гледа как не мога да стъпвам. 

Две минути след Ели и Краси завършвам и аз - последната жена в 30-километровата дистанция. 

Тринадесет часа и две минути, в които преживях толкова много емоции - нетърпение, радост, умора, почуда, изтощение, сълзи, безразличие, надежда, болка, страх и гордост. И през цялото време до мен бяха чудесни хора, които сигурна съм, преживяваха същото, което и аз. 

А това е любимата ми снимка. Първата и последната жена в Transylvania 30k. Katharina Haeni - Siegrist, завършила 4 минути след Пламен с време 5:10ч. Осем часа след финала, тя все още е там в подкрепа на по-бавните.

Следващият ден ни носи нови емоции - цветни, вълшебни и удовлетворяващи.

И отново стълбичка за Пламен, който завършва седми в общото класиране с време 5:06ч. и втори в категорията мъже -ветерани. 

 Така завърши голямото ми приключение. По трудност не мога да го сравня с никое друго досега. Деветте часа в калта на Панчарево пасти да ядат. И въпреки всичко, финал два часа преди контролното време e огромно постижение.
Браво на нас, последните!