Bulgarian/English

петък, 15 април 2016 г.

Zurich Marató de Barcelona - началото

Пътуваме за Барселона. В ръцете си държа книгата "Родени да тичат през каньоните на Мексико" на Кристофър Макдугъл. Тъкмо съм прочела друга негова книга, "Родени герои", и съм много впечатлена, но не успявам да се съсредоточа особено в текста. Ще попитате защо ми е да си нося книга, когато отивам в град като Барселона. Отговорът е физически болезнен - отивам на първия си маратон в бегаческата ми кариера и очаквам да остана на легло за няколко дни след него. 

На седалките до мен Ели и Ицо Еневи не спират да си бъбрят. За Ицо това ще е вторият маратон, а Ели разумно е преценила, че не е достатъчно добре подготвена. Тя ще бъде нашият фоторепортер. Миналата година аз бях на нейното място, отразявайки бягането на Пламен. Сега й завиждам. Такова събитие носи страхотни емоции и възбуда и на публиката.
Започвам да се депресирам - къде съм тръгнала, защо ми е да го правя, не съм готова, защо слушам Пламен, и така два часа и половина, докато трае полетът. 
А всъщност веригата е дълга и здраво свързана. За да я затворя се изисква свръх планиране, амбиция, постоянство и не на последно място някой, който да ме подкрепя и помага от началото до края, и да е наясно за какви усилия става въпрос, някой като Пламен. 
Всичко започва с желанието ми да участвам на едно бягане в Карпатите. За да ме допуснат до участие там трябва да имам завършено планинско бягане. Това ще трябва да е Планински Маратон Панчарево - 43.2 км. сертифициран планински маратон с 1580 метра изкачване. Това ще е най-близкото ми и достъпно планинско състезание. Важно ми е да бягам там, за да видя как се справям със следенето на маркировката в планината. Ако се загубя около София, кой знае на какви вампири ще попадна в Карпатите! (Вече съм се губила на планински крос, което ми коства нерви и 20 минути лутане из едни ниви). Условията на организаторите на Маратон Панчарево, обаче, са участниците да имат завършен поне един цял шосеен маратон, какъвто аз нямам.
Та, така. Пътят ми към Карпатите минава през Барселона и Панчарево. Тръгвам с увереността на Пламен и собствени физически сили. Подготвена съм тактически и психически, физически - колкото-толкова.
Кацаме на летище Ел Прат в Барселона в петък вечерта и тръгваме към площад Испания. Знам, че има автобус, който ще ни отведе директно там за около 30 минути, но за разнообразие хващаме метрото, което се оказва влак. Имаме късмет да седнем и потегляме на едночасово пътешествие из покрайнините на града. Когато вече си мислим, че сме пристигнали се налага да си хванем истинското метро - още десетина минути път. Заричам се догодина да си хванем автобуса.
Пристигаме оглупели от път при Енцо. Отново отсядаме при него, защото е близо до старт/финала, а на мен, тази подробност ми е особено важна. 
Съботата би трябвало да е ден за почивка, но е запълнен с богата програма. 
Ставаме рано и се отправяме към старта на Breakfast Run - безплатна надпревара, която започва в 09.30ч. от Plaza Marqués de Foronda (точно зад Магическия фонтан). Трасето е 4 км. и покрива последните километри от маратона на Олимпийските игри през 1992г., а финалът е на Олимпийския стадион. 
Събитието е ограничено до 2000 участници, затова сме си запазили място онлайн още с регистрацията за маратона. В указанията пише, че стартовите номера трябва да се вземат предния ден. Веднага им пиша имейл, че няма да успеем, защото ще кацнем късно вечерта. Няма проблем - ще си ги вземете от старта. Супер! Както винаги, помислили са за всичко.

Утрото е прекрасно, на старта кипи оживление. 
Опитваме се в тълпата да открием мястото, където раздават номерата. Намират ни в списъка за отрицателно време.
Накичени и нагласени се строяваме за снимка за спомен.
Подгряват ни Ssstrèpits - перкусионна група, специализирана в т. нар. Rhythms of Fire. Свирят с душа и сърце на огромните си барабани, а и успяват да танцуват с тях.

Местният дамски клуб по бягане разтяга преди старта и както каза Пламен, актуализира настроението на мъжката част.
Следват 30 минути бягане из зелените хълмове на парка Монжуик и финал на стадиона. Не успявам да се забавлявам истински. Сърцето ми е свито за утрешното изпитание.

Снимка за спомен на Ели и Ицо на Олимпийския стадион.
Връщаме се към старта, където ни очаква традиционна испанска закуска. На две крачки пред мен върви и тази малка госпожица, вече завършен бегач. 
Хапваме си сладкишите на една пейка в близост до фонтана и подхвърляме трохички на папагалите и гълъбите. Бързаме да се приберем за душ и обратно към старта, където се намира Fira de Barcelona - Сградата на търговския панаир. Трябва да си вземем стартовите номера.
Традицията на панаира, между другото, датира от Световното изложение през 1888г.

В стройни редици хиляди бегачи и техните придружители минаваме през панаира - няма напрежение, няма бутане и тревога. Всичко върви гладко и без опашки. 
Административните дейности по участието ни в маратона отнемат около 15 мин. Това включва получаването на стартов номер, на тематична тениска и goody bag, и на гривна, която на финала ми дава право на гравиран с постижението ми медал. 
Слагам си гривната и се замислям къде ми е бил умът, че чак съм си платила за гравиране на медала! Таксата за участие в това маратонско приключение възлиза на 155.00лв. Повече, отколкото съм плащала за която и да е досега спортна проява. Вървя и си мисля, че за тези пари ще лазя, но ще завърша.

Отварям малка скоба, за да обобщя какво получава всеки участник за парите си в деня на състезанието:
- Предоставени са над 200 тоалетни и писоари на старт-финалната зона и по цялото трасе през 2.5км.
- 16 подкрепителни пункта с вода и изотонични напитки - на всеки 2.5км.
- 10 шатри с масажисти - на всеки 5км, а след 38-я км. през 2км.
- 10 лекарски екипа - на всеки 5км.
- 10 подкрепителни пункта с пресни и сушени плодове и ядки - от 15-я до 30-я км. през 5 км., а след 30-я през 2.5км. 
 - 3 пункта с енергийни гелове - на 22.5км, 30км. и 35км. 
 - 3 душа - два по трасето след 32.5км. и един на финала.
- На финала - медал, течности за рехидратация, плодове, пончо, с което да се стоплиш, физиотерапевти и специалисти по подиатрия (част от съвременната медицина, която обхваща лечението на крака за всякакви наранявания и заболявания).
Както се казва, с такава подкрепа всеки ще завърши маратон!

От миналата година знам колко голямо е изложението със спортни стоки. Направила съм си списък с покупки и нямам търпение да разгледам.
Разделяме се с Ели и Ицо и всеки тръгва според интересите си из щандовете. Случайно, обаче, се срещаме с група варненски бегачи. В последствие разбираме, че българските участници в този маратон са 15 и всички са го завършили успешно.
Възползваме се от закачките, които организаторите ни предлагат и го удряме на забавление.

Времето напредва, а сме решили да отидем и на традиционното, за такъв род мероприятия, паста парти. Нареждаме се на най-огромната опашка, която някога сме виждали, но за наше учудване бързичко върви. Разговорът ни прекъсва младеж с елек на организатор, който ни пита къде са ни талоните. Какви талони?! Ицо и Пламен напускат спринтово загражденията и се връщат в панаира, за да ги вземат. Чакането ни отнема около 20 минути и още толкова да хапнем набързо. Продължаваме да бързаме - време е да се приберем и да отпочинем малко. Излизаме от сградата и попадаме на страхотната гледка на площад Испания с паркираните скутери и мотори. Едно такова, средиземноморско, ми става на душата. 
Часовете сякаш се прескачат един друг, денят отлита, а програмата ни още не е свършила. Много ми се иска да видя Магическия фонтан на Монжуик. Казват, че е грандиозен спектакъл на движение на цветове, светлина, водна акробатика и музика. Пуснат е на 19.05.1929г. по време на откриването на голямото Световно изложение. Над 3000 работници са били ангажирани с работата по проекта и за по-малко от една година са дали живот на изключително инженерно постижение, радващо милионите посетители на Барселона. 
През есенно-зимният сезон работи само в петък и събота. Няма как - трябва да е точно тази събота. Отиваме на смрачаване, а така сме изморени. Тълпи с туристи и нелегални продавачи на сувенири са се струпали около фонтана. Първо чуваме музиката, а после ставаме свидетели на най-прекрасния пърформанс. Умелата комбинация на вода, светлина и звук ражда чистата магия на Магическия фонтан.  
Трите басейна на фонтана съдържат 3,1 милиона литра вода! 2,5 милиона в основния, 500 000 литра в средния и 100 000 литра в горния.
Светлините излизат от петоъгълни призми, съдържащи пет основни цвята: бял, жълт, червен, син и зелен.

Гамата от цветове, обаче, не се ограничава само до тези на петте страни на петоъгълните призми, защото, въртейки се бавно, произвеждат безкраен брой нюанси.
Друг изненадващ технически факт за фонтана е голямото разнообразие на дюзите. Създателят му Carles Buigas, изучава много внимателно работата им и успява да създаде перфектна комбинация, благодарение на която водните стълбове изглеждат като облаци от пара във въздуха.



Твърдят, че това представление, освен естетична наслада, носи и терапевтична релаксация за публиката. Склонна съм да се съглася. Тръгвам си щастливо спокойна и уверена, че утре ще е моят ден. 

Автори на снимките са Елена Енева, Христо Енев, Пламен Давидов, официалната уеб-страница на La Font Màgica. И аз.

П.С. Следваща спирка: Zurich Marató de Barcelona - големият ден!


петък, 1 април 2016 г.

Хижа Плевен с Адвенчър БГ

Дойде време за високопланинската ни подготовка преди маратона в Барселона. 
Иска ми се място, не толкова популярно, но подходящо за ски, на което да избягаме от шумотевиците и тълпите чужденци от Боровец и Банско.
Аз мога само на снежно рало да се спускам, но Пламен си кара ските доста добре. 
Това налага намирането на подходящо ски училище за мен + нормални писти за напреднали + тихо и закътано за целта местенце. 
За мое щастие търсенето не се оказва трудно.
Клуб за приключенски туризъм - Адвенчър БГ и техният интензивен ски курс за начинаещи, изпълнява едновременно и трите ни условия. 
Чувам се по телефона с Ники - председателят на клуба и ски учител, за да уговорим подробностите. Малко ми е неспокойно да тръгнем на сляпо с варненски клуб, на ски в Централния Балкан, без да познаваме никого, и без да разполагам с никакви отзиви за предишни техни мероприятия.
Обаче му се доверявам още от първите думи. И така, решено е - напред към Балкана и хижа Плевен. И двамата с Пламен не сме ходили там, а я срещам в няколко класации и пътеписи за хижи с най-красиви гледки в България. Нямам търпение! Много обичам непознати красиви места. 
Срещата е в гр. Априлци, а ние както винаги малко закъсняваме. (Чудя се как ли ще ни погледнат всички. Все пак те идват от Варна, което си е четири часа път, а ние от София (само на два часа разстояние),  а се налага само нас да чакат. Влизаме в кръчмата и заварваме група отегчени хора, занимаващи се кой с каквото намери, за да не заспи. Никой нищо не ни казва - много възпитани хора, мисля си упокоено аз.
Тъкмо беше започнал големият февруарски снеговалеж. Натоварили сме колата с багаж като за един месец. Ники ни беше казал, че има възможност да ползваме ски гардероба на хижата, но ние си взехме собствените ски. Все пак имаме информация, че до товарния лифт се стига по асфалтиран път, а лифтът ще пренесе багажа ни до хижата. 
В края на квартал Видима, до едноименния ВЕЦ, се налага да спрем и да поставим веригите за сняг, с които ние не разполагаме! 
Единствената софийска кола, сред групата варненски, няма вериги за сняг. Срам! В една от колите пътуват сами две дами - Весето и Дани. Те разумно напускат колата си още при ВЕЦ-а. Разпределяме тях двете и багажа им по останалите коли и потегляме.


  А зимата си е истински снежна. Сега вече започвам да се притеснявам, че не са ни предупредили да си носим вериги за сняг. И какво ли още са ни спестили?! Вярно е, че през месец Февруари в Балкана най-вероятно ще е снежно и близко до ума да си екипираш колата, но инфото ни беше за поддържан път, водещ до платен паркинг. 



 Очакват ни 4 км. истинска мъка по заснежения път до паркинга и товарния лифт. Колата постоянно се върти, гумите буксуват, бутаме, идват и други да ни помагат в бутането, огромна колона зад нас. Срещу нас се появява снегорин с друга колона автомобили след него. Как да се разминем?!  Двете момчета от Априлци, които бутат с нас колата, ни обясняват, че лифт отдавна няма и ни сочат скелетите на пръснатите покрай пътя седалки. Започва да ме обзема ужас. Но нямам време да питам Ники какво ще правим, по дяволите, с толкова багаж.
Не знам колко време ни отнема, но накрая изоставяме колата си при първата възможна отбивка - някъде около километър преди заветния паркинг. Натоварваме багажа си в джипа на Ники, който се връща за нас, след като е оставил пътниците си и багажа им и догонваме останалите от групата.

На платения паркинг се оказва, че трябва първо да изринеш снега ако искаш да оставиш колата си там.

А седалковият лифт наистина липсва, но товарният си функционира. Ох, лъч светлина!
Все още изнервени от неприятната ситуация мятаме на гръб раниците с ценните вещи, прескачаме реката по мокрите камъни и тръгваме по широк и равен път в дълбокия сняг към стръмната пътека към хижа Плевен.


Спираме за кратък инструктаж. Поразговарям се с варненците, оказва се, че те се познават, защото са ходили и на други трекинги заедно. Наляга ме ужасното чувство, че ще се наложи пак да чакат само нас - никак не ми се отдава бягането срещу склон. Гледам ги едни такива задружни, познаващи се, имащи опит в катеренето и дългите преходи. А като стигаме разклона за пътеката и сърцето ми спира. Страхотна денивелация се налага да преодолеем по затрупаната със сняг, иначе камениста пътека с дървени парапети.




Събирам целия си кураж и сили и тръгвам нагоре. Пламен естествено ме следва без дори да се задъха.

































Нямам много ясен спомен от качването. Пред очите ми са само неспиращите серпентини, снегът, наклонът и страхът да не изостана.
От притеснение да не се изложа, пристигаме 20 минути преди групата.





























Започва да се смрачава, пада и мъгла, а първото нещо, което правя на влизане в хижата е да падна театрално на мокрите, коварно пързалящи се стъпала.

Докато се занимаваме с разни административни дейности по настаняването, нощта захлупва мъглата и става тъмно като в рог. Никакви звезди, никаква планинска романтика.
Настаняваме се в по-малката сграда, която разполага със 60 места и се намира на 200м. от основната сграда. Постоянно пропадахме с тежките раници в снега, който изглежда подозрително утъпкан. В последствие разбираме, че се движим по ски писта.

На сутринта откриваме, че мъглата все още е тук, но гледката от прозореца ни е прекрасна!

Първият ни урок по ски започва с основното умение за всички добри скиори - падането. И то в непрогледна мъгла. Видимостта е само няколко метра.

 Някъде зад гърба на скиора, ако въобще можете и него да различите (на долната снимка) като тъмна сянка е застанала основната сграда на хижата. Засега всички жадувани гледки са извън всяка класация - сякаш сме попаднали в безвремие. Представям си как мъглата се е настанила тук за цяла зима и ще пази ревностно всички красиви тайни на Балкана.

Ето така изглежда горната гледка един ден по-късно. Уникално красиво! Снимката е на Хриси Ценова - нашият документалист, професионалист във фотографията, а в останалото време и скиор.

Преглъщам тъжно и се опитвам да падна като хората и аз. Все пак, дошли сме ски да караме.

Всъщност падането го усвояваме доста бързо, но правилното изправяне взима много труд.


Цяла сутрин падаме и ставаме, но радостта от първото спускане на Весето, Семра и Ани е неподправена и споделена от цялата ни задружна група.




И така, залисани с новите емоции и преживявания, (една част от групата се качват на ски за първи път в живота си) не виждаме кога мъглата е започнала да се отдръпва.

Вдигам изненадан поглед и се вцепенявам - впечатляващо красиво е!

 Зарязвам ските и се хващам за камерата на телефона.

Не смогвам да си направя снимките, толкова бързо се променя пейзажът.

 Ура! Ето я и иглата на връх Ботев!

Обръщам се през рамо и не мога да повярвам на какво прекрасно място сме попаднали.

След шока и първоначалното напасване на хора и ски, вече по-способни и вярващи в себе си, разбираме, че стречинг има и при ските, но със ски:


След два дни уроци, Ники вече е преценил, че бебешката писта не ни е по мярка, и стреснати и неуверени, ни е подкарал към следващата по трудност писта. Не, не! Не е тази, точно насреща, нали?

"Не се притеснявайте! Ето тази е!" - казва Ники.
'Дето краят й не се вижда и свършва в дерето! - питаме невярващо ние. 

И е с най-неудобния влек, който сме виждали, 

но носещ истинско забавление за най-малкия член на групата ни - 16-годишният Тони.

Докато ние се упражняваме с новите си умения по пистите, Пламен се готви за преход до връх Ботев. Решил си го е още от вечерта и в 06.30ч. сутринта вече е на път. След краткия ми опит с мъглата, разбрах колко бързо се променят атмосферните условия в планината. Малко ми е притеснено, но той е готов, а и има огромен опит. Обяснява ми е, че е възможно да няма покритие мобилния оператор, че ако времето се промени и стане невъзможно да се ходи, ще остане да пренощува в Заслон Ботев, че ако... тук вече спирам да слушам какво още може да се обърка.

Такава тишина! Направо неземно тихо е! И се чуват само стъпките му в снега, някъде напред. Връщам се със свито сърце, уж да си доспя.

След малко заваляват снимките с прекрасен снежно-розов изгрев.


Няколко часа по-късно получавам успокоение, че пътят вече е преполовен. Малко остава до Иглата.

Около обяд вече знам, че всичко върви по план.


Вечерта преминава пред камината в разкази за епично (в нашите представи) пътешествие и разглеждане на фотоси от уникални снежни кътчета от пътеката към връх Ботев.

Срещнал е приятел, с когото са катерили връх Монблан преди 10 години и от тогава не са се виждали. Странно нещо са съвпаденията.

Разказва ни за инициативата с аптечката за първа помощ на върха.



И пак невероятна панорама! Веднага ми се приисква, ей така, от нищото, да стана силна и издържлива като супер герой, и да мога да се кача и аз някой ден там.


Вечерите ни по принцип минават пред камината в разбор на изминалия ден, разкази и весели шеги, разнообразявани от турнири по тенис на маса и билярд.


А това е прекрасната Белла - едното от хижарските кучета - любвеобилна и много мекичка. Никой не пропуска да я погали, минавайки наблизо.


Не разбрахме как мина седмицата. Последният ден от престоя ни всеки оползотворява както намери за добре. Можещите правят последни спускания по истинската писта.

Смелият Тони също се спуска по нея, но придружен от Ники, разбира се.

Аз и Весето решаваме поне да я изкатерим, като не можем да се спуснем със ските.




А накрая получаваме и дипломите си за умело каране на алпийски ски, тип А:







Срещнахме страхотни хора, насладихме се на възхитителни пейзажи от нашата България (много хора ме питаха къде в чужбина съм била), научих се да карам ски. 

Това беше моята зимна, изумително красива, едноседмична утопия.









Автори на снимките са Весела Андонова, Пламен Давидов, Христина Ценова. И аз.

Следваща спирка: Барселона, Испания.

Последователи