Bulgarian/English

събота, 6 август 2016 г.

Оцеляване в 30k Transylvania

Закъсняваме! Потропвам нервно с щеки по асфалта. Чакам Пламен. По думите му сме точно навреме, но аз предпочитам да съм на старта малко по-рано. Добре, че е съвсем наблизо. По улиците притичват напрегнати бегачи. Трасето минава покрай къщата, в която сме отседнали. Мисля си, че ако не стигнем на старта, ще се присъединим направо от вратата. И щяхме да бъдем дисквалифицирани преди да сме тръгнали, защото на входа старателно записват номерата ни.
Пристигаме. Студено ми е. Изпадам в кратко колебание дали да не си облека и якето - Не се излагай - казва ми Пламен - ако сега си облечеш всичките дрехи, като стигнеш върха ще ти трябва балтон. Прав е! Подскачам на място, за да се стопля. Удря гонгът и всички се втурват напред. Пламен остава до мен, но го отпращам да се състезава, моите амбиции са само да завърша в рамките на контролните 15 часа.
Трасето започва с около 9 километра постоянно и върло изкачване. До излизане от селото тичам, защото знам, че навляза ли в стръмната гората започвам да се влача. Катеренето не е силната ми страна.
След няколко серпентини в гората, зад гърба си долавям българска реч, настигат ме група весели бегачи. Бъбрят си сякаш са на излет. Елена Димитрова, Красимира Маркович, Свилен Радев и Владимира Кабакова се превръщат в моето семейство (заедно в добро и в лошо) за следващите 13 часа.
Изкачваме се бавно и методично през гората - много е стръмно, сърцето ми бие учестено, задъхвам се. Следваме червено-бялата маркировка, която ни отвежда до не много голяма открита поляна с красив изглед към долината. Спираме за снимки - все още имаме сили и желание.
Ели и Краси сверяват темпото ни с някакви таблички, направени на медальони. Казват, че се движим с два часа преднина. Гоним контролното време от 5 часа на пункт Кабана Малаести - 12ти километър от трасето. Струва ми се логично - не ми се вярва да ми трябват цели 5 часа, за да измина някакви си 12 километра. Любопитно ми е какви са тези таблици. Казват, че специален алгоритъм изчислява времето по километри като са взима под внимание наклона в проценти, разстоянието и времето за обичайното бягане по равно. Ъъъъ! Какво!? Започвам да се чудя къде съм тръгнала такава неподготвена.
Настигаме група момчета, а мястото е като от приказките, ама от тези страшните приказки. Огромна канара в причудлива форма, забулена в гъста мъгла, а от едната й страна дълбока урва. В далечината - пъплещи бегачи. Озъртам се за гоблина Ерлкьоних на Гьоте. Представям си го как изскача от мъглата, за да ни бутне в пропастта. Съсредоточавам се в трасето преди въображението ми да се е развихрило неудържимо.
Новите ми приятели решават, че е време за почивка и вадят сандвичите. Оставям ги, рано ми е за почивка, а и сме толкова далеч от целта. Продължавам в компанията на Simona Baltac - румънка, с която се запознавам по трасето.
Подминаваме почиващи американци, които впоследствие разбирам, че са се отказали още преди първата контрола. Гледайки тежките им раници и сопите, с които се подпират ми се струва напълно естествено.
Вървим по много тънка пътечка с бездънна урва от дясната ни страна. Залепила съм гърди в скалите, и с притаен дъх и много внимателно, пропълзявам.
 Следва голямо открито пространство и си отдъхваме.
 Останали сами, със Симона забързваме темпото, но на първата снежна преспа българската група ни настига.
Обръщам се да ги снимам как я преминават, а Ели се шегува, че ще сложи коментар към снимката "Тук бедстваме". Ах, само ако знае през какво изпитание ще преминем няколко часа по-късно!
Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-гъста става мъглата, а снегът-дълбок. Вече се движим само с час преднина от контролното време. Изостанали сме, но нищо фатално.
 Най-накрая пристигаме на първия ни от двата върха -  Saua Tiganesti.
Заслонът Saua Tiganeshti
Заслонът остава от дясната ни страна и подминавайки го навлизаме в ужасни, снежно-кални стотина метра. Усещането е, сякаш преминаваш косо най-стръмната ски писта. А опитните бегачи биха казали само, че това е просто един техничен участък. 
Влади е набрала преднина и не се вижда вече. Ели и Краси са първи, но разбирам, че Краси изпитва ужас от подхлъзване и пъплим ли, пъплим. Сякаш безкрайно дълго време го преминаваме. Краси се притеснява, че ни бави, ние се притесняваме, че тя се притеснява, а на мен ми идва да прескоча всички и да свършва вече това напрежение.
Според картата ни, от тук до Cabana Malaiesti (първият контролен пункт), следват два километра и половина спускане. Поглеждам часовника си и не мога да повярвам - имаме само 30 минути, за да стигнем. Със Симона се разбираме с един поглед и хукваме по стръмното надолу. Следва най-шеметното ми спускане по планински урви. Не съм вярвала, че съм способна на такъв подвиг. Давам всичко от себе си, а вече не виждам Симона отпред. Като дива коза е. Съзирам зеления покрив на хижата, но е толкова далече, толкова ниско, след толкова много завои, че сърцето ми спира от страх, че няма да се вместя в петте часа. 
Записват номера ми точно две минути преди да изтече контролното време. Съсипана съм от лудешкото спускане, едва си поемам дъх, краката ми треперят неудържимо, но по план се обаждам на Пламен, за да му кажа, че съм на пункта. Не ми вдига и му пиша съобщение, а той в това време е летял по последният си километър към финала. 
Изяждам два лимона на крак и с пълна уста се опитвам да обясня, че след мен идват още няколко човека и трябва да ги запишат в листа. Те ме гледат, цъкат с език, говорят си нещо на румънски и ми бутат купата със захар в ръцете. Ма, не искам захар, бе, хора! Трябва да пуснете и другите да продължат. Пристига запъхтян и Свилен и още от далече вика, че има и други след него. Водим преговори, а в това време Симона гледа с широко отворени очи към един от върховете, говори с организаторите известно време и идва при мен. Отказвам се, казва, не съм достатъчно добре подготвена за следващия етап. Моля!?! От тук можели да ни свалят с кола до града. Как така да се откажем! Не ми е и минавало през ума. 
Пламен се обажда, финиширал е и пита къде съм. Дава ми указания, че следва стръмно изкачване, да се държа  здраво за въжето и да не гледам назад.
Оставам 20 минути на пункта, доливам вода, изяждам всичко, което намирам, групата ни се събира отново, и потегляме с нови сили. 
Свилен крепи колоната ни последен
 Вървим с напрегнат взор в далечината. Започваме да схващаме какво ни чака. Ужасно стръмно е, а снегът е безобразно дълбок. Скупчват се облаци. Чувам Краси да пита това мечки ли са? Миг на паническа тишина. Не, бегачи са! Слава Богу!
Оставам, за да си облека якето, а Краси и Ели започват качването.
Краси и Ели
 Стигам до началото на въжето. Нямам добър захват, защото ръкавиците ми се пързалят по него. Свалям ги, а то е изгарящо студено. Нямам време да се чудя дали ще потече кръв от дланите ми, съсредоточена съм в краката си. Коляното ми удря в гърдите, за да може да уцели направените вече стъпки. Поглеждам назад и веднага съжалявам - загубвам равновесие и се олюлявам. Невероятно трудно ми е, изтощително - психически и физически, похабяващо. Разплаквам се. Няма свършване този склон. Разбирам защо Симона се отказа.
Виждам хора пред себе си, спирам за момент да избърша сълзите - няма да се излагам! Осъзнавам, че това са хората с въжето и те го прибират! Казвам им,  че след мен идват още хора, нека ги изчакат и тях. Не ме разбират, свалят въжето и не им пука как ще продължим.
 Последната третина от напрегнатото изкачване е без въже - на четири крака с нокти в леда. 
 Нямам избор - трябва да се кача. Слизаното ще e по-страшно.
Добирам се до заветния Saua Hornurilor, 2308 м. надморска височина - най-високата точка по нашето трасе.
 Ели ме посреща емоционално с думите "Ако знаеш как ревах!". Идва ми да й се хвърля на врата. Много добре знам.
Наслаждаваме се на разкошните гледки, докато чакаме останалите. Опитвам се да звънна на Пламен, но няма обхват. Не знаем на къде да продължим. Доброволците са си тръгнали, а тук е мястото, от което трасето се разклонява. 

Сверяваме трака на всеки 10 метра от страх да не тръгнем в грешната посока. Краси обува панталон, с който да се пързаля надолу, защото иначе ще слизаме цяла вечност.
В долината снегът отстъпва място на кална трева. Пристъпваме с бодра крачка и успокоени, че вече няма нищо за катерене. Тъмните облаци изсипват суграшица над нас. Нищо, търпи се.
Това е и последната снимка от приключението ни по трасето.
Суграшицата преминава в лек дъжд, а колкото повече слизаме, толкова повече дъждът се усилва. Разговорите спонтанно започват да се въртят около това дрехите ни колко милиметра воден стълб издържат. Вървим бавно и предпазливо с надеждата в долината дъждът да поспре. 
Явно вече има сигнал, защото Пламен се обажда: Къде сте? Къде ли - не знам! Техниката е подгизнала, батериите са свършили, следим маркировката на туристическата пътека и очакваме с нетърпение да достигнем втората контрола без да се изгубим. - А минахте ли една голяма скала със синджир? - Не, не сме. Дава ми напътствия да хвърля щеките и да премина от там с лице към скалата. Ели се оказва най-смела. Тръгва първа и някак си слиза. Не мога да я видя, скалата е почти отвесна. Последната крачка от слизането е шпагат. Свилен ме насочва къде да стъпя. Учудена съм на какво е способно тялото ми в този ден.  
Минават часове в монотонно вървене през пороя. Мокри сме до кости. Почти не си говорим, унесени в собствените си мисли. Изведнъж съзираме в далечината малка палатка на една поляна. Ура! Това е вторият пункт! Чудо! Стигнали сме Poiana Gaura, т.е. 18-ият километър, 
Доброволците на пункта изглеждат по-окаяни от нас. Тук се събираме с бегачите от другите дистанции и става малка навалица. Освен вода и желирани бонбони друго няма. А един топъл чай щеше да ни съживи. Пламен звъни. Скривам се в палатка им, за да предпазя телефона. В Бран не валяло. Следвало малко изкачване, после само спускане и като стигнем населеното място да имаме предвид, че не е Бран. А от там остават още 5 км. Помръквам. 
Последното изкачване е весело - кална пързалка, претъпкана с хора. Настигат ни две дами от България, които завършват 50 км. Изглеждат ми свежарки и ни подминават. Встрани от пътеката едно момче се опитва да се преоблече, но свалянето на мокри дрехи, от изморено тяло и на склон, никак не е лесна работа. Свилен сяда на един дънер и отсича, че има нужда от почивка. Аз също, но не мога да спра. Знам, че после няма да мога да продължа. Оставаме го с обещанието, че ще ни настигне. И наистина го прави. Вървим. Дъждът спира.
Пламен звъни. Стигнали ли сме асфалтовия път? Не сме. А мен вече зверски ме боли коляното. Едва пристъпвам. Всяко слизане е ад. Спираме за преобличане на малка полянка точно преди пътя.  Втриса ме, но нямам илюзии, че дрехите ми в раницата са сухи. Дори не си правя труда да ги проверя. При последното си обаждане Пламен ми казва, че е тръгнал обратно по трасето и ще ме пресрещне. Оставям ги и хуквам по асфалта с надеждата да се затопля. След всеки завой го очаквам. Дано се е сетил да ми вземе нещо за обличане. Толкова е студено....
Навлизам в селото, което не е Бран и доброволци ме насочват вляво по един коларски път и точно тук изскача Пламен. Толкова се радвам да го видя. Давам му щеките си и докато пъпля изнемощяло по наклона Краси и Ели ни настигат. 
Свилен пак е изостанал, но идва. Следва наистина последното слизане за това трасе и двете тръгват напред. Коляното ми не може да се справя вече. Смрачава се. Опитвам се да направя чудеса от храброст, за да не се наложи да завърша с челник. Усещам страха в очите на Пламен като ме гледа как не мога да стъпвам. 
Две минути след Ели и Краси завършвам и аз - последната жена в 30-километровата дистанция. 
Тринадесет часа и две минути, в които преживях толкова много емоции - нетърпение, радост, умора, почуда, изтощение, сълзи, безразличие, надежда, болка, страх и гордост. И през цялото време до мен бяха чудесни хора, които сигурна съм, преживяваха същото, което и аз. 

А това е любимата ми снимка. Първата и последната жена в Transylvania 30k. Katharina Haeni - Siegrist, завършила 4 минути след Пламен с време 5:10ч. Осем часа след финала, тя все още е там в подкрепа на по-бавните.

Следващият ден ни носи нови емоции - цветни, вълшебни и удовлетворяващи.

И отново стълбичка за Пламен, който завършва седми в общото класиране с време 5:06ч. и втори в категорията мъже -ветерани. 

 Така завърши голямото ми приключение. По трудност не мога да го сравня с никое друго досега. Деветте часа в калта на Панчарево пасти да ядат. И въпреки всичко, финал два часа преди контролното време e огромно постижение.
Браво на нас, последните!

петък, 29 юли 2016 г.

Маратон като никой друг по света - Кралство Бутан

Кралство Бутан, в което състраданието и мъдростта са показателите, с които се измерва всичко; в което Кралят управлява с помощта на документ от 72 страници, озаглавен Брутно Национално Щастие (Gross National Happiness); което е защитило естествената си среда, отказвайки парите на чуждестранните катерачи (Бутан е дом на най-високата непокорена планина на планетата - Gangkhar Puensum - 7570 метра), давайки приоритет на вярванията на селяните, че в планината живеят духове, които не бива да се безпокоят; което приема телевизията и Интернет през 1999г.; в което колите са по-малко от добитъка и няма светофари и Макдоналдс, и има повече монаси, отколкото военни, е домакин на уникален маратон. Следващото му издание е на 04 Март 2017г.
Непокореният връх Gangkhar Puensum
Маратонът е създаден e през 2012 г. от Бутанския Олимпийски комитет с идеята бягането да се развие като спорт в Кралството и да предложи възможност на участници от цял свяат да се докоснат до красотата и културата на Бутан.
100% от печалбата от събитието подпомага бутанската младеж и Олимпийската спортна програма. (Бутанският Олимпийски комитет е създаден през 1983 г., а Бутан участва на първите си Олимпийски игри през 1984г. в Лос Анжелис със шестима Олимпийци).
Организаторите предлагат трасета за маратон и полумаратон, изпращащи бегачите  на пътешествие из зашеметяващи географски райони и културни чудеса, естествено проектирани, за да бъдат трудна дестинация за приключенски и духовни търсачи.

Официалната част на състезанието

Стартът е даден

Началото на трасето следва река Mo Chhu

След дъждовните гори, долината открива страхотна гледка към храма Khamsum Yulley

50% от трасето е асфалтов път
С /не/очаквания препятствия

Подкрепителните пунктове са разположени между 3 и 5 км. един от друг

и предлагат единствено вода, банани и спортни напитки. 

Доброволци ще почерпят с местен чай

Стиска ли ви -трасето преминава през най-дългия (300м) висящ мост в Бутан

8,7 км. преди финала по мостът над река  Pho Chhu

Доброволците са на всякаква възраст и ще ви изненадат навсякъде

Финалът е в живописния Punakha Dzong, покрай който двете реки Pho Chhu и Mo Chhu се срещат



Събитието е празник за всички

Ако вече сте се размечтали, нека налея още малко масло в огъня със Скот Юрек.
От 01 до 07 Март 2017 Скот Юрек (Scott Jurek) заедно с още 7 американски бегачи ще проведат вдъхновяващи семинари и тренировки, включващи техника на бягане, силови тренировки, хранене и уроци по готвене, живописни групови бягания, духовна медитация, срещи с местни хора и още много интересни практики. С други думи - Приключение, веднъж в живота.
Записването е до 15.10.2016 и остават само 33 свободни места от предвидените 100.
Повече информация за тренировъчната програма и цените можете да намерите на The Sister Marathon

сряда, 29 юни 2016 г.

Андора - дестинация за най-коравите бегачи

Между Франция и Испания е сгушено процъфтяващото Княжество Андора с население от около 85 000 жители. Разположено е на висока средна надморска височина в източните части на Пиренеите, заградено от труднодостъпни върхове. Пейзажът е типично високопланински — огромни скални маси, зелени гори, пасища, кристално чисти ледникови езера. Върху територията на Андора се извисяват над 20 върха от 1800 до 2946 метра. Между тях е долината на река Валира. Най-високият връх е Кома Педроса с височина от 2946 метра. 
Държавата, в която няма летище и железопътен транспорт е домакин на най-тежкото ултра планинско бягане на 100 мили. И за да няма сърдити, по същото време се провеждат още три "малко по-леки" състезания.

  • Панорамни гледки от 16 върха, включително най-високият в Андора - Кома Педроса, минерални скали, високопланински ливади, гори, ледникови езера, държавни граници, всичко това предлага 170-километровия маршрут на RONDA DELS CIMS на цената на 13500м.! положителна денивелация и контролно време 62 часа.

За сравнение, денивелацията на UTMB (Ultra-Trail du Mont-Blanc) е 10000м. за същото разстояние.
Организаторите са се постарали да направят т.нар. Road Booк - 12 страници описание на всеки километър + снимки. Можете да го изтеглите от тук: Road Book Ronda. И има защо! За 2015 години стартиралите са 357, а финиширалите - 162.
Не е случайно, че състезанието се провежда в средата на месец Юли - тогава дните са най-дълги, а Луната свети най-ярко. Представяте ли си какво приказно изживяване е да си на върха на планината, безброй много звезди да са на една ръка разстояние, а Луната да осветява пътя ти. Предвидени са и две места за почивка - на 72км. и на 130км. Списъкът със задължителната екипировка е огромен и подлежите на дисквалификация ако нещо ви липсва, а всяко нарушаване на правилата води до добавяне на наказателно време. Таксата за участие започва от 152 евро, регистрацията отваря през Ноември предходната година, а събитието е ограничено до 450 човека. За тази година /2016/ места вече няма. Изчерпани се два месеца по-рано и за съжаление сред участниците няма българи.
За да бъдете допуснати, обаче, трябва да докажете, че в последните две години имате завършено бягане над 100 км. с денивелация над 4500м. или бягане над 165 км. с денивелация над 2500м. Така е! Това е състезание за най-смелите сърца.
Чехът Ales Zavoral се отказва на 105км. след 31 часа усилия. Ето неговото видео:


  • Ultra MÍTIC e 112-километрово пътешествие из цялата страна, предлагащо изкачване на най-високата точка Comapedrosa, както и на още няколко емблематични върхове. Денивелацията е + 9700м., а контролното време - 46 часа.


Освен на върховете, ще се насладите и на изумителните гледки, разкриващи се от тревистите хребети. Средната надморска височина на трасето е 2048м. Road Book Mitic можете да изтеглите от тук. Таксата за участие започва от 102 евро, а регистрацията отваря през Ноември предходната година. Не е изненада, че и за това събитие местата вече са изчерпани. Българи отново липсват.
Вижте краткото видео на Jay Huot


  • CELESTRAIL е 83-километрова красива, специална и дива разходка в сърцето на Андора с 5000м. положителна денивелация.


Няколко очарователни хълмисти участъка осигуряват кратко възстановяване след три големи преминавания на височини над 2500м. Подробното описание на маршрута вижте на Road Book CELESTRAIL. Таксата за участие започва от 88 евро, а регистрацията отваря през Ноември. И ако се чудите - не, и тук няма свободни места за изданието през 2016.

  • Ако не ви достигат сили или смелост за участие в тези три култови състезания, бихте могли да се присъедините към един автентичен алпийски маратон - MARATÓ DELS CIMS. 42,5км. из Северната Долина (Valls del Nord) с 3000м. положителна денивелация. Средната надморска височина на трасето е 1928м., а контролното време е 14 часа. Таксата започва от 42 евро, регистрацията отваря през Ноември. Уви, и за него няма свободни места.

Вижте прекрасното трасе на маратона през очите на испанеца Jordi Martinez Rami, завършил на 149 място с време 7:13:43


  • След тези шеметни изкачвания и спускания, изискващи гигантски усилия, сериозна подготовка и смели сърца, стигаме и до любимата ми част - SOLIDARITRAIL - Планината е за всички. Това е 10-километрово пешеходно трасе с положителна денивелация 750м., подходящо и за хора с увреждания и няма контролно време.


И ако си мислите, че тези тежки състезания не могат да се превърнат в семейни приключения, лъжете се. Организаторите са помислили и за придружителите на бегачите. Не зная дали хрумката е тяхна, но идеята е блестяща! За всяко от състезанията е създаден "Пътеводител на придружителите", който съдържа всички точки по трасето, до които се стига лесно с кола + малко ходене. Обикновено това са подкрепителните пунктове. Участниците предварително попълват времето, за което предполагат, че ще стигнат до дадените точки, а придружителите ги следват с пътеводител в ръка. Възхитително, нали! Бегачите получават емоционална подкрепа от близките си, а семействата участват активно и са спокойни, знаейки къде са и как се чувстват техните герои. Всички печелят спомени за цял живот.


Добавихте ли го в календара си за следващата година? :) Повече информация можете да намерите на сайта на Andorra Ultra Trail, както и във Фейсбук.

петък, 10 юни 2016 г.

Бран не е само Дракула

Пристигаме в Бран в 01,30ч. през нощта - селцето спи, планината спи, батерията на смартфона ми заспа. Сами сме! И сме на ръба след 17 часа на пътя Пампорово - Бран. Последните два часа преминават в безкрайно спускане и изкачване по невероятните завои на планината Бучеджи. Рали Монте Карло пасти да яде, а Пламен сякаш е инструктор от курс по дефанзивно и безопасно майсторско шофиране за автопилоти. Обаче на навигатора не му издържат нервите! Слизам от колата и се усещам тежка и поне с 5 години по-стара. Избрала съм възможно най-красивия маршрут за дневно шофиране, уви. 
В отзивите за къщата за гости Pensiunea Iulia, която съм резервирала пет! месеца по-рано, преобладават тюхканията на хора, които едва я били намерили. Знам, че е точно зад Замъка и нищо повече, но посред нощ, една единствена порта е отворена - нашата. Влизаме смело и малко със свито сърце потропваме на светещия прозорец. Представям си как ще излезе един сънен и сърдит господин и ще ни се накара на румънски, защото в няколкото ни телефонни разговора, които проведохме с цел да ги уведомя, че ужасно закъсняваме, се разбра, че той не говори английски. От вътре изскача един слабичък и много ухилен човечец - направо видях как му олекна, че сме пристигнали. Указва ни къде да паркираме в двора (точно до една кола със софийска регистрация), грабва ми куфара и ни повежда нагоре по етажите. Стигаме в една стая, показва ни я набързо, ние казваме ОК и тъкмо да поседна на леглото, той тръгва нанякъде с куфара ми и ни прави знаци да го последваме. През голяма тераса влизаме в друга стая. Уморена съм, но започвам да му обяснявам, че сме резервирали само една стая за двама души и няма да спим отделно. Пет минути ръкомахане и ломотене и разбирам, че всъщност той иска ние да си изберем по-хубавата стая. Не мога да повярвам, че правим това упражнение в два през нощта. Усмихваме се и оставаме във втората стая - не мога да помръдна вече.
Сутринта ни сварва неподготвени за гледката от леглото ни.
Седим онемели и не откъсваме поглед от панорамата. Сякаш пощенска картичка се е материализирала пред нас. Първоначалната ми възхита понамалява и отстъпва място на тревогата ми дали 30-километровият ни маршрут на Transylvania 100 не минава точно по тези снежни върхове. "Мисли си, че си на Пирин и катериш Вихрен" - казва ми Пламен, сякаш прочел мислите ми. 
Раздаването на стартовите пакети е насрочено за 15,00ч., така че решаваме да разгледаме Замъка Бран. 
Историята му започва още през 1211 г. с Тевтонските рицари - “Ordo domus Mariae Sanctae Theutonicorum Hierosolimitanorum”, католически религиозен орден, създаден в Палестина през късния дванадесети век от германски кръстоносци.
Заобиколен от тайнственост и легенди, и кацнал високо на върха на 200-метрова скала, замъкът Бран дължи славата си на своите кули и на мита, създаден около новелата Дракула на ирландския автор Брам Стокър. Между другото, Стокър никога не е посещавал Трансилвания, но използва научни изследвания и яркото си въображение, за да пресъздаде места, които и днес могат да бъдат посетени. Любопитен факт е, че книгата е издадена в Румъния за първи път през 1990г. Историческите факти са по-малко интригуващи. Армията на Влад III Дракула, наричан с прозвището Цепеш, преминава през Бран в началото на 1459г., за да атакува Брашов. Целта му е да разреши конфликт със саксонците, които поискали по-високи митнически такси.
От 1920 до 1957 Замъкът служи като кралска резиденция, подарък от жителите на Брашов до кралицата на Румъния, Мария. 
В момента той е музей, отворен за туристи. Тесни и криволичещи стълби водят до около 60 дървени стаи, много от тях свързани с подземни проходи. Обикаляме в транс, влизаме от стая в стая, промушваме се през стръмни каменни, тайни проходи. Следваме някаква невидима нишка, която умело ни води през помещенията на Замъка. Посядаме тук-там пред прозорците, за да се насладим на гледка към долината, или на вътрешния двор, или на отсрещните кули. Минават часове, които не усещаме! Тръгваме си впечатлени и размечтани по едно отминало и романтично време. 
Все съм си мислела, че Бран е малко градче, приличащо на Мелник, например, но се оказва китно селце с население около 1400 души. Разполага с една единствена главна улица, която е основната пътна артерия. 
Основната ни цел, обаче, е планината Бучеджи, част от Южните Карпати. Разделена е на три масива: Бучеджи (връх Ому - 2505 метра); Ляота (връх Ляота - 2133 метра) и Пятра Краюлуй (връх Ла Ом, известен и с името Бачулуй - 2238 метра).
Смята се, че Бучеджи е свещената планина на Даките (Kogainon), в която Бог Залмоксис е обитавал пещера. Наистина има нещо божествено в нея, по начина, по който се издига високо в облаците, точно зад последните селски къщи.
Време е да си вземем стартовите пакети. Насочваме се към Спортната зала в пълно рънинг снаряжение. Във всички информационни имейли, които получихме след регистрацията се обръщаше особено внимание на задължителната екипировка. Натъпкала съм малката ми раничка до пръсване (литър вода, 250гр. храна, свирка, компас, допълнително яке за дъжд + панталон, шапка, ръкавици, бъф, допълнително зарядно за телефона). Обувам обувките за състезанието и потегляме. По улиците - само бегачи. Всички носят екипировките си. Указанието е, че всичко ще бъде проверено преди да ни дадат номерата. Притеснявам се, че Пламен не си взима Саломонките, да не вземат да ни върнат. Не че е много далече! Забелязвам, че някои си носят дори щеките. Започва да ме обзема леко безпокойство - всички го приемат много сериозно, не че аз съм несериозна, но с възможностите ми къде съм тръгнала!
В залата има три опашки за трите дистанции. Нареждаме се на тази за 30 километра. Освен декларацията, която си носим предварително подписана, че всяка отговорност за себе си носим само ние, ни подават за подпис и още един документ. Дори не му обръщам внимание - каквото и да е, вече е късно да се отказвам. Само ни поглеждат раниците. Дори не питат имаме ли всичко необходимо, ей така, за връзка с тежките имейли. Малко съм разочарована.
"Техническата конференция" ме довършва. Протича пред една огромна карта на района, а човек от организаторите отговаря на въпроси от публиката.
Аз имам един милион такива - каква е маркировката (една и съща и за трите дистанции - жълто-оранжева лента + жълта светлоотразителна лента за нощното трасе); през колко метра е поставена (достатъчно наблизо, за да се вижда следващата); на ключовите разклони как ще разбера на къде да поема като маркировката е еднаква, не бих искала да тръгна за 50 километра (има доброволци, а имаш и карта и компас-следвай маркировката на туристическите пътеки по трасето); къде е старта (в Замъка, не го ли видяхте? Ми, не, не сме! Е, той не бил в туристическата част, как да го види човек!). Тръгвам си малко разочарована, очаквах повече, предвид информацията, която ни подаваха непрестанно.
Вървим към Замъка, за да намерим Старта. Оглеждаме се, но нищо! Спираме група бегачи с молба да ни упътят. Показват ни го (застанали сме до него, но е скрит от решетки, закътан в парка на Замъка). Тъкмо да отминем и едното момиче ни пита дали не сме българи. Какво нещо е съдбата! Сред стотиците бегачи из улиците сме спрели българи. Оказват се варненската група от IRun-Varna. Радваме се едни на други и всеки поема по пътя си. 
Нашият път е към най-добрия ресторант в околността, предлагащ традиционна домашна кухня - Hanul Bran Hotel Restaurant. Вечерята преди състезанието е осигурена от организаторите. Вместо традиционните макарони на крак, ние сме на терасата на страхотен ресторант с изглед към Замъка и похапваме тристепенно вегетарианско меню за бегачи. Не се притеснявайте има и специално месно меню. Мислено поздравявам организаторите. Длъжна съм да отбележа и един скрит жест към българските бегачи - таксата за нас е намалена с 15 евро, т.е. вместо 45 евро е 30 евро. Никъде не е описано на сайта им, става ясно едва в процеса на регистрация.
Лягам си с успокояващата мисъл, че на следващия ден, сред 497 бегачи от 25 държави ще има и 22-ма българи. Включително и аз! И съм горда!

Последователи